— Да? — пита Макмълин спокойно.
— Сериозно! За какъв ме вземате?
Макмълин ме наблюдава с палци под брадичката и пръстите, образували кули пред носа. Ако ситуацията бе по-различна, щях да реша, че се забавлява.
— Опитвате се да ме заблудите — казвам аз. — Трябва да ме смятате за някакъв наивен идиот.
— Защо мислите така? — пита Лолан обидено.
— Пътувания през времето? Сериозно! Дори и един тъп асистент по археология знае, че това е физически невъзможно. Научна фантастика.
— Същото са казвали и за пътуването до Луната. Много от нещата, които ни заобикалят днес, са били научна фантастика преди половин век.
— И все пак! Трябва ли да повярвам, че в един стар златен сандък, открит в манастира „Верне“ в Йостфол, се крие послание, което някакви хора от бъдещето са оставили, след като са пътували през времето и са се озовали в миналото?
— Точно така.
— Стига глупости!
Засмивам се и въздъхвам театрално, махам с ръце, като цяло доста се постаравам:
— Момчета, забравяте едно нещо. Един важен детайл.
Те ме поглеждат въпросително. Те са хора, свикнали с властта. Свикнали нещата да се случват така, както те искат. Сега са объркани от поведението ми.
— Забравяте, че аз съм този, който знае къде е ковчежето.
— Вярно, вярно — въздъхва Макмълин.
Не мога да се въздържа да не ударя сервиса, който ще спечели мача.
— Освен това знам за Рен льо Шато — добавям.
Макмълин замръзва. Незабавно след това възвръща самоконтрола си. Но вече се е издал.
— Така ли? — пита заговорнически.
Покашлям се многозначително.
— Има ли нещо друго?
Макмълин слага ръка на рамото ми.
— Потърпи малко! — казва той и поглежда към Лайлуърт. — Ще поговорим за Рен льо Шато след момент.
С ръка на рамото ми, той ме извежда навън в коридора и ме връща обратно в стаята.
8.
Неспокойно ходя напред-назад по зеления килим. Въздухът е тежък и топъл. Когато отварям леко прозореца, замирисва на прясно окосена поляна и изгорели газове.
Земна пчела се вмъква през пролуката на прозореца. След това започва неспокойно да се блъска в стъклото. Не й харесва тук и аз мога да я разбера. Голяма е и мъхната. Казват, че според законите на аеродинамиката, земната пчела като цяло не би трябвало да може да лети. Има нещо около земните пчели, което харесвам. Не знам какво точно. Може би разпознавам в тях същото нежелание да се подчинят. Склонен съм да се идентифицирам с какво ли не.
Не разбирам какво може да са направили с Даян. Както и къде я крият. Питам се как ли ще реагира полицията, ако се появя със съобщение за покушение. И обяснение, което само донякъде се доближава до истината. Съмнявам се пискливецът да захвърли работата си и да се втурне да ми помага. Боже, та аз не знам дори каква е фамилията на Даян. Когато поръчвах самолетните ни билети, тя настоя, смеейки се, да бъде въведена като госпожа Белтьо.
Не съм герой. Да разбия вратата, за да търся Даян в множеството стаи е немислимо. Нито ще успея да разбия коя да е врата — най-вероятно само бих си извадил раменната кост от ставата, а дори и да успея да се измъкна от стаята, то всеки мускулест тип е способен да ме усмири само с един сърдит поглед.
Толкова съм плашлив, че се стряскам, когато откривам плика за писмо на нощното шкафче. Обикновен бял плик. Името ми е изписано с големи букви.
Отварям плика с нокътя на показалеца си и изваждам написаното на ръка писмо:
„Бьорн!
Какво бих могла да кажа, мили, освен извинявай!? Само да можеше да ми простиш. Моля те! Толкова съжалявам…
Те не знаят, че ти пиша. Така че не им го показвай. На тях или на някой друг. Тези думи са само между теб и мен. И никой друг.
Сигурно се питаш толкова много неща. Само да можех да ти дам някой отговор, логичен отговор, който да може да обясни поне мъничко от онова, което се случи. Но не мога. Не и сега.
Искам да знаеш едно: влюбена съм в теб! Никога не съм те предавала! Не съм се преструвала, че имам чувства, които да не са били истински. Моля те, довери ми се. Не съм курва. А може и да съм, все пак…
Кой е казал, че нещата ще бъдат така дяволски прости? Животът не е сметка, която да излиза, стига множителите да са верни. Животът е сметка, която никога не излиза. Моят живот? Една непрекъсната катастрофа. Катастрофа, започнала в деня, в който съм се родила.
Бьорн! Съжалявам, че пътищата ни се пресякоха. Прости ми, че се увлякох по теб. И че те замесих в това. Ти заслужаваш повече. Един ден може би ще се науча. Но сега само бръщолевя. И ти не разбираш нищо. Тъй като идеята не е да разбереш.