Сигурно беше се изправил твърде рязко, защото отново започна да се върти. Неочаквано му прилоша. Повърнатото се разхвърча във въздуха на малки мехурчета, които кръжаха около него, докато тромаво се връщаше при другарите си.
— Корабът се е побъркал! — каза Марапер.
— Защо твоята карта не показва това? — злобно попита Уентъдж. — Аз никога не съм й вярвал.
— И магарето ще разбере, че тази безтегловност се е появила тук след съставянето на плана. Поне един път размърдай гънките на мозъка си, ако въобще ги имаш — изкрещя Фармър. Това непривично за него избухване можеше да се обясни само с тревогата, която издаде следващата му забележка: — Мисля, че вдигнахме достатъчно шум, за да тръгнат всички Носари по следите ни. Стегнете се — и бързо назад!
— Назад! — извика Къмплейн. — Но ние няма да можем да се върнем. Пътят към следващия сектор се намира някъде близо до нас. Трябва да проникнем през една от тези разбити врати и да вървим по-нататък по стаите, като се стараем да се придържаме към паралелна на коридорите посока.
— А по какъв дяволски начин ще направим това? — попита Уентъдж. — Или имаш нещо, с което да пробиваш стените?
— Можем само да пробваме, като се надяваме, че там има някакви вътрешни врати — каза Къмплейн. — Боб Фармър е прав, да останем тук, е чисто безумие.
— Добре де, но… — започна Марапер.
— Какво, Дълго Пътуване ли ти се прииска? — гневно попита Къмплейн.
Той отвори най-близката повредена врата и решително се отправи навътре. Фармър тръгна след него. Марапер и Уентъдж се спогледаха и ги последваха.
Провървя им, тъй като случайно попаднаха в обширно помещение. Тук беше светло и бяха пораснали буйни водорасли. Къмплейн яростно ги сечеше, като се стараеше да се придържа към стената към коридора.
При придвижването напред отново го обхвана безтегловност, но този път въздействието й беше по-малко неприятно, а освен това водораслите му помагаха да запази равновесие.
Минута по-късно се добраха до цепнатина в стената и Уентъдж погледна през нея в коридора. Някъде далече се мяркаше кръгло петънце светлина.
— Някой върви след нас — съобщи той. Спогледаха се тревожно и ускориха крачките си.
Пътят им беше преграден от метален шкаф, около който пищно се бяха разрасли водорасли, и за да го заобиколят, те минаха към центъра на стаята. Във времената на Гигантите тя е била столова и дългите маси, обградени с кресла от стоманени тръби, заемаха цялото пространство. С бавната, но неудържима сила, свойствена на растенията, водораслите бяха оплели плътно мебелите, образувайки непроходимо, високо до кръста препятствие. Колкото по-навътре навлизаха, толкова условията за придвижване ставаха по-трудни и стана ясно, че скоро връщането към стената ще стане невъзможно.
Като в лош сън те си разчистваха път между огромните маси и кресла, слепи от комарите, които като мъглива димка се вдигаха от листата и се спускаха към лицата им. Гъсталакът стана съвсем непроходим. Цели купища водорасли се бяха сгромолясали на пода под собствената си тежест, образувайки гниещи хълмове, на които растяха вече други растения. Появи се лепкава сива плесен, която скоро ги лиши окончателно от възможността да използват краката си. Плувнал в пот и дишайки тежко, Къмплейн погледна към Уентъдж, който работеше да него. Здравата половина на лицето му беше така подпухнала, че очите му не се виждаха. Той си бърбореше нещо тихичко, носът му течеше и като забеляза отправения към него поглед на Къмплейн, започна монотонно да ругае. Къмплейн мълчеше. Тревогата не го напускаше, а и горещината го изкарваше вън от себе си.
Най-накрая те се промъкнаха през плътната стена от растения, спускащи се някъде от тавана. Това им отне доста време, но затова пък стигнаха до края на помещението. Но от коя страна? Те загубиха ориентация и съвсем не знаеха в коя посока трябва да се движат по-нататък. Марапер, дишайки тежко, се отпусна на зарития със семена под, опря се на гладката стена и уморено изтри потта от лицето си.
— От мене толкова, аз съм дотук — прошепна той.
— Ние и без това не можем да вървим по-нататък — рязко каза Къмплейн.
— Рой, не забравяй, че идеята не беше моя.
Къмплейн въздъхна дълбоко. Въздухът беше тежък, а освен това не го напускаше усещането, че кръвоносните му съдове са наблъскани с комари.