— Остава ни само едно: да вървим покрай стената до тогава, докато не се натъкнем на някаква врата. Покрай стената ще ни е по-лесно да вървим — заключи той.
Въпреки собствените си думи той седна до свещеника.
Неочаквано Уентъдж се закашля. Всеки пристъп го сгъваше наполовина. Обезобразената страна на лицето му беше също толкова подпухнала, колкото и здравата, така че деформацията стана почти незабележима. Когато се закашля за седми път, светлината изгасна навсякъде.
Къмплейн веднага скочи на крака и насочи лъча на фенерчето към Уентъдж.
— Престани да кашляш! — заповяда той. — Стой тихо.
— Изгаси фенера! — изсъска Фармър.
Те замряха настръхнали, като усещаха сърцата си да се изкачват към гърлото. Да стоят повече в такава задуха, бе все едно бавно да се превръщат в желе.
— Това може да е просто стечение на обстоятелствата — отбеляза Марапер, но с неуверен глас. — Помня, че и преди светлината е изгасвала така.
— Това е работа на Носарите — прошепна Къмплейн. — Те са ни проследили.
— Остава ни само едно: тихо да се промъкнем край стените до най-близката врата — заяви Фармър, като повтори почти дума по дума последното предложение на Къмплейн. — Да, те веднага ще ни чуят. Най-добре е да не мърдаме. Дръжте парализаторите си готови. Те, най-вероятно, искат да се промъкнат към нас…
Спотаиха се, а потта ги обливаше. Горещата и задушна вечер ги обгръщаше като дишането на зачервена пещ.
— Кажи Литанията, отче — замоли Уентъдж с разтреперан глас.
— Господи! Не сега — въздъхна Фармър.
— Кажи Литанията — повтори настойчиво Уентъдж.
Те чуха свещеника да коленичи. Уентъдж с тежко дишане го последва.
— На колене, говеда — изрева той.
Марапер започна монотонно с Признанието на Вярата. А Къмплейн с чувство на пълна безпомощност мрачно си помисли: „Ние се оказахме в пълна безизходица, чака ни смърт, а монахът взе да се моли. Не зная защо, но го смятах някога за човек на действието.“ Той поглади парализатора, като внимателно се вслушваше във всички странични звуци, а после без особено убеждение се включи в молитвата.
Гласовете им ту се усилваха, ту отслабваха, но в края всички те се почувстваха по-добре.
— И откривайки в себе си нашите лоши инстинкти, ние можем да избавим душите си от вътрешните конфликти…
— … и да живеем в душевна и телесна чистота… — повтаряха след него.
— … така ще процъфтява психическото здраве. И недостойният ни живот в определения ни срок да поеме Дългото Пътуване. И корабът щастливо да влезе в пристанището — завърши свещеникът.
Ободрен от собственото си изпълнение, свещеникът, макар и наоколо да беше съвсем тъмно, пропълзя от човек на човек, стисна им ръката и пожела на всеки пространство. Къмплейн рязко го отблъсна.
— Запази този театър до мига, в който положението ни се измени — каза ловецът. — А сега е време ние да се измъкнем оттук. Ако съумеем да вървим тихо, то ще чуем всеки, който се опита да ни приближи.
— Нищо няма да излезе от това, Рой — възрази Марапер. — Ние тук сме скрити добре, а освен това аз съм уморен.
— Ти май вече забрави за онази власт, която се стремеше да получиш, а?
— Да останем тук — молеше свещеникът, — водораслите са прекалено гъсти.
— Е, Фармър, ти какво ще кажеш? — запита Къмплейн.
— Чуйте!…
Напрегнаха слух. Водораслите поскърцваха, увяхваха без светлина и безропотно се готвеха за смъртта. Комари звъняха край ушите им. И въздухът, изпълнен докрай с тези звуци, ставаше все по-непригоден за дишане. Масата на гниещите растения поглъщаше целия кислород, отделян от здравите. Внезапно Уентъдж бе обхванат от безумие. Нахвърли се на Фармър, повали го на земята и те се впиха яростно един в друг.
Къмплейн мълчаливо се наведе и напипа мускулестото тяло на Уентъдж. А възседнатият от врага си Фармър напразно се опитваше да откъсне от себе си ръцете му, които здраво го стискаха за шията.
Ловецът хвана Уентъдж за рамената и го издърпа настрана. Уентъдж нанесе напосоки удар, не уцели и сграбчи парализатора. Успя да го измъкне, но Къмплейн го хвана за китката и завъртя ръката му, като го застави да се наведе и едновременно с всичка сила го удари в челюстта.
Но в тъмното сгреши малко и ударът попадна в гърдите на Уентъдж, който политна, размаха безцелно ръце, като за миг успя да се освободи, но ловецът отново го хвана. И този път бе точен.
Краката на Уентъдж се огънаха и той рухна на пода.
— Благодаря — измърмори Фармър.
Не беше способен да каже нещо повече. Отново се заслушаха. Но само скърцането на водораслите се донасяше до тях, този звук ги бе съпровождал цял живот и може би щяха да го чуват дори когато потеглят на Дългото Пътуване. Къмплейн протегна ръка и докосна разтреперания като от треска Фармър.