Фенерчето на Марапер пламна и измъкна от тъмнината още виждащия се в зелената стена гръб на бягащия човек.
— Кретен такъв, изгаси светлината! — възкликна Къмплейн. — Ще го уцеля с парализатора.
Но не успя. Уентъдж едва бе почнал да навлиза в храстите, когато неочаквано се спря и обърна назад. Къмплейн чу ясно някакъв странен свирещ шум. За миг настана тишина, после шумът се повтори и беглецът се показа в светлото петно на фенерчето на свещеника.
Спря се, постоя така известно време, заклати се, падна и на четири крака се опита да запълзи към тях. На две крачки от Марапер рухна. Известно време се гърчи, а после замря. Мъртвите му очи изумено се бяха вперили в стрелата, която стърчеше от гърдите му. Те още не бяха успели да помръднат, безсмислено поглеждаха неподвижното тяло, когато от мрака излязоха въоръжени стражи на Носарите и ги обградиха.
ТРЕТА ЧАСТ
НОСЪТ
I
Носът представляваше нов тип район, какъвто Къмплейн не беше виждал никога преди това. Нито солидността на Кърмовата Стълба, нито уютната теснота на Кабините, нито зловещата враждебност на Джунглата, нито дори кошмарното море, от брега на което бе отвлечен от Гигантите — нито едно от тези помещения не можеше да сравни с Носа; толкова той бе различен от всичко онова. Наистина, ръцете му, както и ръцете на Марапер и Фармър, бяха извити и завързани зад гърба му, но опитните очи на ловеца не си почиваха и за миг, докато водеха групата им към лагера.
Основната черта, с която Носът се отличаваше от многочислените селища, изгубени сред гниещия континент на Джунглата, бързо стана очевидна. Племето Грийн и подобните му непрекъснато се движеха, докато Носът имаше заседнал характер, а границите бяха стабилни и неизменни. Това следваше да се отнесе повече на случая, отколкото на целенасочена дейност. Къмплейн никога не бе имал определени представи за Носа. И затова страшни бяха картините, които рисуваше въображението му.
Той забеляза, че територията на Носа превишава обикновените размери на отделните селища и на практика представлява отделен район. Дори барикадите по границите рязко се отличаваха от примитивните конструкции на Кабините. Патрулът, който ги бе хванал, си пробиваше път през храстите, после стигна до някаква масивна преграда. Множество звънчета бяха накачени по нея и ако някой я докоснеше, те започваха да звънят. След преградата се намираше коридор — сив и мръсен, но без водорасли и запълнен с барикада от маси и други мебели. Гарнизонът се състоеше от часови с лъкове и стрели.
Започна се разпит парола-отговор, след което отрядът от четирима мъже и две жени бе допуснат да мине през този заслон. Зад него се криеше още една преграда, но този път от тънка лоза и мрежа, така те се защитаваха от комарите, бича на Джунглата. Всъщност оттук започваше Носът. Къмплейн най-много се порази от пълното отсъствие на водорасли. Корените в Кабините биваха дърпани, късани и отъпквани, но без особен ентусиазъм, тъй като знаеха, че почистеният район скоро ще се покрие с растителност. При това дълбоките корени често оставаха неповредени. Впрочем близостта на Джунглата се усещаше навсякъде, като се започне от въздуха, изпълнен със сладко-киселия аромат на млечния сок и се свърши с изсъхналите стебла, използувани като тояги от мъжете, и семената, с които си играеха децата.
На Носа водораслите бяха така грижливо унищожени, сякаш никога не ги е имало тука. Дори почвата, която ги хранеше, бяха изхвърлили. Лампите светеха ярко — не ги закриваха листата. Наоколо всичко изглеждаше странно: твърдо, оголено, и затова мина доста време, преди Къмплейн да съобрази, че тези врати, коридори и етажи се намират не в някакво отделно царство, а се явяват аналози на точно такива места от другите части на кораба. Външният им вид бе така своеобразен, че беше трудно да се намери нещо да прилича на картините от Кабините.
Тримата бяха напъхани в тясно помещение, там им развързаха ръцете, прибраха имуществото им и ги затвориха.
— О, Съзнание! — възкликна Марапер. — Нима в такива условия трябва да се намира един твой безгрешен свещеник, да им изгният душите на тези мръсни близачи на метал!
— Но те позволиха да произнесеш молитва над тялото на Уентъдж, отче — отбеляза Фармър, докато се опитваше да си почисти от калта косите.
Те го изгледаха изумени.
— А ти какво си очаквал? — поинтересува се Марапер. — Нали тези парцаливковци също са хора. Но това не означава, че на следващия си обяд те няма да се накичат с червата ни.