— Значи, ето такива сте вие, бандитите на Грег — каза тя накрая.
Сега, след като тя ги бе разгледала така внимателно, се видя, че вече е изгубила интерес към тях. Обърна главата си настрана и се зае да изучава нещо на стената.
— Добре стана, че хванахме поне някои от вас. Вие ни бяхте причинили достатъчно неприятности, сега ще ви подложим на изтезание, за да получим по-конкретни сведения. А може би вие искате да ни разкажете всичко веднага и доброволно, а?
Гласът й през цялото време оставаше студен и равнодушен, с такъв тон високомерните хора говорят с престъпниците. Стана им ясно, че изтезанията тук са обичайно средство на общуване, когато предполагат, че имат работа с хора от даден тип.
Фармър заговори пръв.
— Ти си добра жена, моля те, спести си изтезанията за нас!
— Не искам и не мога да бъда добра — възрази девойката. — Що се отнася до пола ми, това, както ми се струва, не влиза в интересите на вашите личности. Аз съм инспектор Уейън и разпитвам всички пленници, които доставят на Носа. Някои, преди да са си признали, се налага да бъдат пропускани през специална обработка. Като негодяи от особен вид, вие нищо не заслужавате. Ние трябва да знаем как да се доберем до леговището ви.
Марапер разтвори широко ръце.
— Повярвай ни, ние не знаем нищо — произнесе той. — Нито за някакво леговище, нито за някакви негодници. Нямаме нищо общо с тях. Нашето племе се намира на разстояние много секции далеч оттук. Аз съм един беден свещеник и при никакви обстоятелства не мога да лъжа.
— Беден ли? — повтори тя и войнствено насочи напред брадичката си. — А какво търсите толкова близо до Носа? Или не знаете, че нашият район е опасен?
— Ние и понятие си нямахме, че се намираме така близо до Носа — забеляза свещеникът. — Водораслите тук са така гъсти, а ние идваме отдалече.
— Конкретно откъде?
Това бе първият въпрос на инспектор Уейън. Марапер отговори послушно, макар и не много охотно. Но по никакъв начин не успя да се отклони от темата. Независимо дали девойката се обръщаше към тях, или ги изслушваше, погледът й не ги удостои с внимание. За нея те бяха едно нищо, дори още по-лошо — просто една глутница събрани заедно кучета. Като хора не съществуваха — нито стоящите зад нея мълчаливи фигури на стражите, нито излезлият напред Марапер, който пристъпваше от крак на крак, размахваше ръце и не преставаше да се жалва.
В течение на разпита девойката започна да губи увереността си, че са членове на някаква банда. Тази банда, както разбраха от разговора, извършвала нападения над Носа от някаква близка база и това ставало по време, когато съществували други, макар и неказани сега, значително по-важни проблеми.
Разочарованието на Уейън бе предизвикано от това, че те се оказаха къде по-неинтересни, отколкото бе очаквала, и като следствие започна да става още по-студена. И колкото повече хлад показваше, толкова повече се разпалваше Марапер. Буйното и леко възбуждащо се въображение му подсказваше многобройни варианти, от които неизбежно произтичаше, че тази сурова млада жена с едно мръдване на пръстта си може да ги изпрати на Дългото Пътуване. Накрая пристъпи напред и се облегна с длани на масата.
— Но вие досега така и не разбрахте — натърти той — това, че именно ние не сме обикновени пленници. Когато вашият патрул ни нападна, ние идвахме към Носа с много важни сведения.
— Така ли? — повдигналите се рязко нагоре вежди подсказваха за триумфа му. — Преди минута ти казваше, че си само беден свещеник на малко племе. Почна да ми става скучно от тези постоянни противоречия в показанията ти.
— Знание! — произнесе Марапер. — Нима така е важно откъде идва? Предупреждавам ви напълно сериозно, аз съм ценен човек.
Уейън си позволи една студена усмивка.
— Значи, следва да те пощадим, защото вие притежавате някаква важна информация, така ли? А, свещенико?
— Казах, че АЗ разполагам с определена информация — подчерта Марапер, като бузите му дори се издуха от усилието. — Ако заедно с това ти проявиш милосърдие и пощадиш моите бедни и в нищо невиновни спътници, аз ще се радвам много.
— О, така ли?
Тя се върна при масата, седна на стола и на устните й се появи сянка на усмивка, което смекчи суровия израз на лицето й. Тя погледна Къмплейн и запита:
— А ти, ако нищо не знаеш, какво можеш да ми предложиш?
— Аз съм ловец — отвърна Къмплейн, — а приятелят ми Фармър е земеделец. Ние наистина нищо не знаем, но сме готови да предложим силата си.
Уейън, без дори да го погледне, спокойно постави и двете си ръце на повърхността на масата. После вдигна очи и с тях подкани Фармър: