— Помислих си… Пространство за тебе, ловецо… Защо си без работа? — неуверено произнесе Уентъдж, като отмести очи настрани.
— Защото съм решил да се поразходя с теб към Барикадите. Освен това тенджерите ми са пълни, а данъците — платени. Аз лично не усещам недостиг на месо.
Нататък вървяха мълчаливо. Къмплейн се опитваше да се настани от лявата страна на Уентъдж, но той не го допусна. Впрочем ловецът не искаше излишно да го дразни — можеше внезапно да се разяри и да налети на бой.
Побоищата и смъртта бяха обикновено явление в Кабините — служеха като естествено средство срещу високата раждаемост, но никой не умира с радост с цел да поддържа равновесието.
Близо до Барикадите бе пълно с хора и Уентъдж веднага се дръпна настрана, като си мърмореше нещо за ред, който той ще въведе някога. С вид на оскърбено достойнство се настани до стената.
Главната Барикада представляваше всъщност дървена преграда, напълно блокираща коридора. Винаги до нея имаше двама стражи. На това място кабините свършваха и започваше преплетен лабиринт с водорасли. Самата барикада се явяваше временно съоръжение и непрекъснато се преместваше заедно с племето.
Племето на Грийн бе номадско: не притежаваше необходимите умения да получава достатъчно храни и непрекъснатият недостиг на месо го принуждаваше често да сменя местоположението си. Това ставаше с придвижване на предната и задната барикада. Нещо подобно ставаше и сега. Атакуваха преплетените водорасли отпред, унищожаваха ги, но им позволяваха спокойно да си растат зад тях; така племето бавно захапваше по малко от безкрайните коридори — като червей в гнила ябълка. Извън барикадата работеха мъже, които така яростно сечаха дългите стебла, че хранителният сок летеше на всички страни. После събираха грижливо насечените парчета и извличаха колкото се може повече сок от тях. Изсъхналите пръчки употребяваха за различни цели. Най-отдалечено, точно под проблясващите остриета, ставаше събирането на млади клончета за особени подправки и семена за най-различна употреба: и като храна, и като копчета, и като насипен баласт за своеобразния местен вариант тамбурина, и като жетони, и, накрая, като играчки за децата (за щастие плодовете бяха големи и не можеха да влязат в ненаситните детски гърла).
Най-трудната работа при очистването на територията от водораслите беше изтръгването на корените, които подобно на плътна яка мрежа пробиваха почвата под краката, а на някои места въздушните корени дълбоко потъваха в пода. След разправата с корените друга група хора събираше с лопати тор за фермите. На тези места почвата бе изключително тлъста и покриваше пода с дебелина почти половин метър; това показваше, че очистваните територии са напълно неизследвани и тук не е минавало друго племе. Пълните кошници се занасяха в Кабините, където в поредните помещения се залагаха нови ферми.
В кипящата пред барикадата работа взимаше участие и още една група мъже, която живо интересуваше Къмплейн. Това бяха стражите. С по-висок ранг от останалите, те биваха избирани изключително от средите на ловците и съществуваше определена надежда, че в един от сънищата-видимост Къмплейн благодарение на щастлива случайност ще бъде причислен към тях и ще стане член на тази предизвикваща завист класа…
Когато почти монолитната стена заплетени водорасли бе изкоренена, очите на хората се спряха на тъмните очертания на вратите. Стаите зад тях криеха в себе си различни загадки, хиляди странни предмети, понякога полезни, а в повечето случаи безполезни и дори лишени от смисъл — всички те някога били собственост на измрялата раса на Гигантите.
Задълженията на стражите се заключаваха в това, да отварят вратите на тези древни гробища и да изясняват какво от намереното може да се окаже полезно за племето. При това те, естествено, не забравяха и себе си. През определено време находките се разпределяха сред всички или се унищожаваха в зависимост от капризите на Съвета. Много от намереното се признаваше за опасно и се изгаряше. Самата процедура по отварянето на такава врата криеше риск, макар той да бе по-скоро въображаем, отколкото действителен. По Кабините се разпространяваха слухове, че няколко малки племена, бродещи също по Джунглите в търсене на препитание, след като отваряли вратите, изчезвали тихо и завинаги.
Къмплейн не беше единственият, комуто доставяше удоволствие да наблюдава работата на другите. Много жени, всяка заобиколена с тълпа деца, се навъртаха край барикадата, пречейки с присъствието си на тези, които се занимаваха с носенето на пръчките и тора. Към тихото бръмчене на мухите, от които нямаше отърваване, се прибавяха и детските гласове. Под съпровода на тези шумове стражите отваряха следващата врата. За миг настъпваше тишина и дори селяните прекратяваха работата си и надничаха в разкрилата се стая. Но тя им донесе само разочарование.