А Къмплейн сега трябваше да реши друг проблем — да отиде ли на лов, или не. Изведнъж откри, че през цялото това време безсмислено измерва с крачки пространството до барикадата и обратно. Нервно сви юмруци. Животът си върви, обстоятелствата се менят, но през цялото време все нещо не достига и не достига.
Опита се, както бе свикнал да прави в детството, да напрегне мислите си в търсене на онзи елемент, който така не му стигаше и който би трябвало да го спаси от уморителното безпокойство. Смътно се досещаше, че подсъзнателно върви към някаква криза, към някаква промяна… сякаш в него се разгаряше треска, но чувстваше, че ще бъде много по-лошо.
Внезапно хукна да бяга. Гъстите му черни коси падаха пред очите. Преливащата ярост и тревога направиха младото му лице, склонно към пълнота, мъжествено и симпатично. Резките очертания на брадата подсказваха за характер, а устните — за смелост.
И все пак над това доминираше чертата, присъща на всички от племето — поглед, пълен с униние и безсмислена обида.
Къмплейн бягаше почти сляпо, без да вижда нищо от стичащата се по лицето пот — в Кабините бе прекалено топло. Никой не му обърна внимание: безсмисленото бягане бе нещо обикновено, така много хора се опитваха да се спасят от преследващите ги кошмари и да се избавят от постоянното раздразнение. Той знаеше само едно: длъжен бе да се върне при Гуина. Само жените притежаваха магическата способност да даряват забрава.
Когато се втурна в каютата им, Гуина замря неподвижна, а в ръката си държеше чашка чай. Направи се, че не го забелязва, но настроението й се измени и от слабичкото лице изчезна злобата. Тя имаше едро тяло и то по странен начин контрастираше с малкото лице. За миг се стегна напрегнато, сякаш очакваше физическо нападение.
— Не ме гледай така, Гуина. Аз не съм твой смъртен враг.
Той би желал да й каже нещо съвсем друго, а гласът му не изразяваше достатъчно покаяние, но при вида й гневът отново заговори в него.
— Разбира се, ти си моят смъртен враг — натърти тя, без да го погледне. — Аз никого не дарявам с такава ненавист, както теб.
— В такъв случай дай ми глътка чай и да се надяваме, че ще се отровя.
— Само за това мечтая — произнесе тя с ядовит глас и протегна чашата.
Той добре я познаваше. Нейният гняв не приличаше на неговия. Неговият минаваше бавно, нейният — мигновено. Тя можеше да го удари по лицето, а след миг да го люби, като това й се удаваше най-добре.
— Усмихни се — помоли той. — Ти знаеш, че се джафкаме за глупости.
— За глупости ли? Лидия, значи, е глупост за тебе? Само защото нашето единствено момиченце умря още щом се роди, е глупост, нали?
Той използва мига, че Гуина се протегна за чашката, и като прекара длан по голото й рамо, напъха пръсти в деколтето на блузката й.
— Престани! — викна тя и се задърпа. — Какъв мерзавец! Ти не си способен да мислиш за друго, дори когато те помоля. Пусни ме, животно такова!
Той не я пусна. Вместо това я прегърна и с другата ръка. А когато тя се опита да го ритне, ловко й сложи марка и заедно с нея падна на пода. Когато приближи лицето си до нейното, Гуина се опита да го захапе за носа.
— Махни си ръцете! — с труд се изтръгна от нея.
— Гуина, мила — ласкаво й зашепна.
Поведението й внезапно се измени, раздразнението се смени с неочаквана нежност и тя започна да го милва.
— А после ще ме вземеш ли със себе си на лов?
— Разбира се. Ще направя всичко, което пожелаеш…
Но това, което искаше или не искаше Гуина, не оказа никакво влияние на следващите събития, защото в този миг в стаята задъхани влетяха двете племенници на жена му, Анса и Дейзи, съобщиха, че баща й, Озбърт Бергъс, е зле и я вика при себе си.
В един от сънищата-видимост той бе заболял от загниване и Гуина вече го бе посещавала в далечното му жилище. Но всички смятаха, че дълго няма да издържи. Обикновено болестите в Кабините завършваха по един и същи начин.
— Трябва да отида при него — каза Гуина.
Обичаят родители и деца да живеят разделено, в критични моменти не се спазваше така строго, а и законът позволяваше посещаването на болните.
— Той бе за нас неоценим човек — церемониално произнесе Къмплейн.
Озбърт Бергъс в продължение на много сънища-видимост бе старши водач и смъртта му бе за племето значителна загуба, но независимо от това Къмплейн не показа желание да навести тъста си. Племето Грийн бе преуспяло в изкореняването на сантименталностите. Щом Гуина излезе, той тръгна към пазара да се види с оценителя на месо Ърн Рафъри и да разбере колко струва днес месото. По пътя мина край местата с оградени животни. Те бяха повече от натъпкани с домашни добичета, месото бе по-вкусно и нежно от дивечовото, донасяно от ловците. Рой Къмплейн не беше мислител и никак не успяваше да разреши парадокса: никога досега племето им не беше живяло така добре, никога досега плантациите им не даваха такава реколта, че даже обикновеният селянин ядеше месо всяка четвърта сън-видимост, но затова пък той, Къмплейн, беше по-беден откогато и да било. Ловуваше все повече, но хващаше все по-малко дивеч и много ловци, сблъскали се със същия проблем, захвърлиха занаята си и се захванаха с нещо друго.