Беше разстроен, готвеше се да продължи спора и му бе неприятно, че тя отново ще се върне към стария си живот — голямата къща, лъскавата кола, съпругът, който имаше портфейл вместо сърце. Каза си, че ще успее да се сбогува с нея единствено ако се скарат. Само че тя нямаше да позволи нощта да приключи по този начин.
— Не му се ядосвай — продължи тихо тя. — Кой според теб плаща за всичко? Кой ми купува дрехите, тази кола, леглото, в което спа снощи? Пък и той те харесва. Сам ми го каза.
Младежът се замисли за бандата на съпруга й. Почитатели, изпълнили баскетболните игрища из Средния Запад, полудели от кеф, реват с пълни гърла „Рокендрол“. Групата е приятна, каза си Рей. Не че бяха нещо кой знае какво. Добра банда, популярна музика, която пълнеше стадионите. Нищо повече. Рей се замисли за мениджъра им, за съпруга й, който винаги се бе държал внимателно с него, но си оставаше просто още един миткаджия от звукозаписната индустрия, който се бе озовал в подходящия клуб, когато се бе появила подходящата банда. Изобщо не е трябвало да се, жени, реши Рей. Лишил я е от собственото й аз.
— Ти си мислиш, че си едно нищо — каза й Рей. — Според мен си страхотна.
Тя остана загледана в него, след това го целуна по устата.
— Хайде — подкани го и слезе от колата. Хвана го за ръка и двамата тръгнаха към навеса за лодки, тревата все още бе мокра след апокалиптичния дъжд, изсипал се в нощта, когато Елвис бе починал.
Бе прекалено рано, за да наемат лодка, но и двамата бяха единодушни, че никой няма да има нищо против, ако вземат една съвсем за малко. Разкиснаха се, обувките им подгизнаха от росата, а от страх да не падне в езерото Рей се спъна в острия край на лодката — в носа, както тя му каза, — сетне жената се настани срещу него и плъзна греблата в металните им халки.
Оттласнаха се от брега и се понесоха по спокойните води, а тя започна да гребе с бавни движения. Беше добра. Не можеше да не признае. Беше много по-добра от него. Усмихнаха се един на друг и усетиха, че нямат нужда да говорят. Няколко черни лебеда ги следваха, докато не стана ясно, че няма да получат закуска, и чак тогава се отдалечиха към брега, прибрали криле.
Слънцето вече блестеше и в далечината Рей долови ръмженето на трафика по Бейсуотър Роуд и Парк Лейн, което възвестяваше настъпването на новия ден. Хайд Парк все още спеше, окъпан в хиляди нюанси на зеленото.
Когато стигнаха в средата на езерото, тя изтегли греблата и остави лодката сама да се носи. Рей топна ръце във водата, докато съдът бавно описваше полукръг, отначало на юг към Албърт Мемориъл, а след това към статуята на Питър Пан на западния бряг.
Рей я наблюдаваше как тегли златния пръстен на третия пръст на лявата ръка и се мръщи от усилието няколко секунди, тъй като не успяваше да го свали, ала след това стигна до кокалчето и беше свободен.
Стисна пръстена с палеца и показалеца на дясната ръка, огледа го замислена, сякаш не можеше да разбере как се е оказал там. След това го метна с всички сили.
Пръстенът цопна във водата и черните лебеди се размърдаха в очакване на закуската, запляскаха с криле към лодката, а след това се обърнаха, загубили интерес, защото разбраха, че няма да получат нищо.
Докато Лион се качваше с асансьора към двайсет и първия етаж, той мислеше над материала си.
Лени и „Райфенсталс“. Тъпо име за още по-тъпа банда. Лион никак не съжаляваше, че пропусна представянето им. Дори се радваше, че го изпусна. Не можеше да му се случи нищо по-хубаво от срещата с Руби, от възможността да потанцува на „Жалко“ заедно с Руби, да прави секс с Руби в спалния си чувал. Нищо не можеше да е по-хубаво от нощта, която бе преживял, от първата нощ в живота си, когато имаше чувството, че е успял да разчупи оковите на собствената си кожа.
Лион влезе в офиса, облян от зората, и забеляза, че лампата свети в стаята за прослушване. Скип Джоунс беше там, заобиколен от фасове и плочи.
— Имаш ли цигари? — попита Скип и погледът му премина над рамото на Лион.
Младежът бръкна в джоба на коженото яке, както обикновено малко нервен в присъствието на Скип, и извади смачкан пакет. Бяха останали няколко. Лион се сети с гордост, че не му бе останало време да пуши.
— Шантава работа — отбеляза Скип, докато поглеждаше пакета, а след това стрелна крадешком Лион. Нещо не беше наред с ръцете на Скип. Трепереха така неудържимо, че той изпусна цигарата и протегна ръце, за да ги спре, а Лион се наведе, за да я вдигне от прогорения на много места мокет. И двамата се престориха, че не се е случило нищо.