— Слуша ли някого тази вечер? — попита Скип.
Лион запали две цигари, дръпна дълбоко и подаде едната на Скип.
— Трябваше да чуя „Райфенсталс“ и да напиша материал — отвърна Лион. — Честно да ти кажа, май така и не успях.
Скип се загледа във върха на марлборото. Ръцете му продължаваха да треперят, но докато стискаше цигарата, започнаха да се успокояват.
— Как така не успя?
— Запознах се с едно момиче — призна Лион. — Страхотно момиче. Направо невероятна.
Скип се усмихна срамежливо.
— Аз съм пропускал представяния поради къде по-лоши причини. Да не ти пука. Старите кучета ще затънат до ушите с Елвис. Материалът ти няма да им липсва особено.
— Въпреки това ще го напиша — отвърна Лион и се ухили. — Само че не казвай на никого.
Скип му се стори угрижен.
— Шантава работа — промълви той още по-притеснен.
— Всичко ще бъде наред — опита се да го окуражи Лион, но думите май бяха по-подходящи за него, отколкото за колегата му. — Срещал съм се с Лени и „Райфенсталс“ много пъти и открай време са пълен боклук. Какъв е смисълът да пиша за такава банда? Тъпи позьори. Няма да променят света, нали?
Лион, както обикновено, говореше убедително, макар да бе объркан. Замисли се за Ивлин Кинг-Шампанското и как се бе почувствал, когато събра смелост да потанцува. Докато бе в Луишам миналата събота, бе прозрял по кой път трябва да поеме — да се бори против фашизма, да се посвети на хората и да им отваря очите. Само че снощи бе разбрал, че масите са с много по-отворени очи от него.
— Скип, как мислиш, възможно ли е хората да харесват черната музика и въпреки това да си останат расисти?
Скип Джоунс сви рамене.
— Не знам, човече. За съжаление, да — хората обичат черната музика и мразят черните, — може би няма да е така, ако я слушат достатъчно. — Скип внимателно закрепи остатъка от цигарата върху филтъра. — Прав си, знаеш ли. Ако не ти дреме още отсега — ти на колко си? на двайсет? — все така ще бъде. Хубаво е тези нещица да влязат в „Пейпър“. Мама му стара, човече, нацистите са пълна смрад.
Лион си спомни разкривените от омраза лица в Луишам. Сякаш отново усети неподправения гняв от другата страна. Чу подигравателните „Зиг хайл“ и нацистките поздрави. Кой от тях е бил баща й?
— Това не са просто нещица — продължи Скип. — Ако бяхме в „Дейли Уъркър“, тогава никой нямаше да го купи, никой нямаше да иска да рекламира в него, а ти, приятел, щеше да го продаваш по ъглите и пред портите на фабриките. Честно казано, броят на читателите му щеше доста да намалее. — Той потри очи и прокара пръсти през мазната си коса като на Кийт Ричардс. — Музиката я има не за да спаси света — каза Скип и думите поразиха Лион като светкавица. — Има я, за да спаси живота ти.
Критикът му се усмихна, личеше, че е изморен, но поне ръцете му вече не трепереха толкова силно. Лион знаеше, че трябва да започне да пише веднага, ако искаше да довърши материала, преди останалите да започнат да идват. Но пък му беше толкова приятно да си говори със Скип. И въпреки че все още не бе сигурен какво трябва да очаква от музиката и какво светът очаква от него, той се почувства по-добре.
Утрото напредваше бързо, затова той каза „Чао“ на Скип и се върна на бюрото си, вкара лист формат А4 в пишещата машина и се приготви да пише. След това се замисли.
Имаше много неща, които го дразнеха при Лени и „Райфенсталс“ — заиграването с фашистките символи, просташкото държание на сцената, елементарните песнички, които се опитваха да представят за нещо голямо. Най-много се дразнеше от надменното им самодоволство. Ако някой човек знаеше, че Лени Райфенстал е режисьор на „Триумф на волята“, вледеняващата възхвала на нацистка Германия, то тогава той със сигурност си падаше по нацистите. Ако това просто не те интересуваше, значи нямаше работа с тях. Лион посегна към клавишите.
Чувал ли си за „Триумф на волята“, драги читателю? Представянето на Лени и „Райфенсталс“ в „Ред Кау“ в дъждовната вторник вечер бе истински триумф на чекиджиите.
Не беше върхът, но пък звучеше достатъчно обидно. Слънцето вече грееше и се промъкваше през щорите и опушеното стъкло, той примижаваше и чак сега си спомни, че не бе спал цялата нощ. Лион си взе горещо кафе от автомата и не спря да пише, докато не докара материала до 500 думи. След това стана от бюрото, протегна схванатите си крайници и остави написаното на бюрото в кабинета на Уайт.