На път към асансьорите той надникна през прозореца в стаята за прослушване. Скип беше отпуснал глава на масата, лицето му бе извърнато встрани от вратата, заобиколено от фасове и нови плочи.
Изглежда спеше, затова Лион не му каза довиждане.
Рей си тръгна от парка и пое на изток по Оксфорд Стрийт, слънцето грееше пред него, караше го да замижава и се издигаше бързо. Счупените през нощта стъкла хрущяха под краката му.
Денят напредваше, ала армиите на нощта все още се мотаеха наоколо — безделници, отправили се по домовете си, работници с подпухнали очи, които се връщаха от нощната смяна — и се смесваха с първите забързани за работа по мръсните улици.
Рей ускори крачка, защото му се искаше да опразни бюрото си в „Пейпър“ преди останалите да започнат работа. Мислите, че не бе открил Джон Ленън, се смесваха с мисли за жената, която не можеше да напусне съпруга си. Имаше чувството, че някой е изритал сърцето му на улицата, но така и не бе сигурен кой е нанесъл най-силния ритник. Ако можеше да бъде с нея. Ако бе успял да открие Ленън. Ако знаеше как да постъпи правилно.
Вече бе прекалено късно. Нощта си бе отишла и единственото, което му оставаше, бе да прибере сувенирите и спомените, натрупани през последните три години — рекламна тениска на Емилу Харис, касетка С-90 с интервю на Джаксън Браун, снимка 8х10, направена от Мисти, докато се усмихваше срамежливо до Джеймс Тейлър, — и да се измъкне, без да се налага да си взема довиждане. Сбогуването щеше да разбие сърцето му. Не можеше да се сбогува с Тери, Лион и стария си живот. По-добре без сбогуване, реши той. Трябваше само да си тръгне.
За момент слънцето се скри зад магазините на Оксфорд Стрийт и пред погледа му се проясни. Пред него се бе събрала тълпа гологлави момчета, които се блъскаха и ритаха. Бяха облечени по последна мода — ниско остригани, в класически ризи на „Бен Шърман“, с тънки бели тиранти и бели панталони, които нямаха нужда от гладене, комбинирани с лъскави ботуши на „Док Мартенс“. Такива като тях имаше из целия град — новите скинари, които никога нямаше да се откажат от тениските на „Вивиън Уестуд“ и военните панталони. Рей сви към улицата, за да ги избегне.
Забеляза азиатче с очила и чанта „Адидас“ да върви към тях. Те подхвърлиха няколко подигравателни думи вместо поздрав и някой запя „Докторе, в беда съм, мили Боже!“ и в следващия момент грабнаха чантата на азиатчето и започнаха да си я прехвърлят, а хлапето се луташе между тях, докато те го държаха на разстояние. Златните им пръстени проблясваха на слънцето.
Чантата сигурно е била отворена, защото Рей забеляза, че нещата на хлапето се разпиляха по тротоара. Имаше сандвичи, увити във фолио, термос, книга със заглавие „Компютърно програмиране за начинаещи“. Хлапето се отпусна на длани и колене, за да си прибере нещата, а скинарите — отегчили се от играта — метнаха чантата в средата на пътя и започнаха да подритват сандвичите.
— Въобразяват си, че всичко е свършило — изкрещя един от тях и ритна сандвича толкова силно, че фолиото се разкъса и парчета бял хляб, сирене и домат се пръснаха наоколо. — Само че не е!
Все още бяха в добро настроение и се преструваха, че са футболни коментатори или Питър Селърс, ала настроението им се промени, когато Рей пресече и така и не успя да премълчи. Вдигна „Компютърно програмиране за начинаещи“, подметката на огромно крачище бе отпечатана на корицата, и я подаде на хлапето. Тези самодоволни скинари олицетворяваха всичко, което той ненавиждаше.
— Защо не го оставите на мира? — повиши глас младежът.
Нахвърлиха му се веднага. Размахаха юмруци, вдигнаха крака, пламнали от такава ярост, че ожесточените ритници или се плъзгаха покрай главата му и краката, или така и не успяваха да го уцелят и поне отначало не болеше. Един от тях го стисна и Рей усети миризмата на пот и афтършейв „Хай Карате“. Забеляза, че азиатчето вдига чантата си тъкмо преди огромен автобус номер 73 да я прегази.
След това хлапето затича нанякъде, а Рей се озова проснат по гръб, ботушите на скинарите попадаха право в ребрата и главата му, този път не пропускаха, болката припламна и той се сви на тротоара, покри очите и топките си и усети, че не може да диша от болка. Както неочаквано му се бяха нахвърлили, така неочаквано се отдръпнаха.
Когато Рей вдигна поглед, видя как кракът на Тери попада в корема на един от нападателите. Около него се бяха събрали трима скинари и Тери прасна един в лицето с дясно кроше, завъртя се и ритна друг право в задника. След това те се разбягаха и закрещяха, че Тери трябвало да се оглежда отсега нататък, подвикваха, че братята им ще го убият, и Рей разбра, че са нищожества, че знаят само да се надуват и перчат, че са хлапетии по на шестнайсет, превърнали се в противни побойници, които си плюеха на петите, щом някой отвърнеше на удара.