Въпреки това той остана впечатлен и поклати удивен глава, когато Тери му помогна да се изправи.
— Кой, по дяволите, те научи?… — започна Рей.
Думите замряха в гърлото му, защото Тери бе заел позата на своя герой — стойка на боксьор с широко отворени крака, издадена напред лява страна, ръцете отпуснати, без да са стиснати, докато наблюдаваше как скинарите се оттеглят с подвити опашки и въртеше глава бавно от едната на другата страна, също като змийче, сякаш бе леко чалнат. Рей знаеше отговора още преди да зададе въпроса.
Брус Ли.
Брус Ли бе научил Тери как да прави всичко това.
Тери караше форда „Капри“.
Не го биваше за шофьор, защото въртеше волана и непрекъснато се изнасяше или прекалено към центъра на пътя, така че останалите шофьори надуваха уплашено клаксоните, или бе толкова близо до бордюра, че от време на време гумите на каприто се отриваха със скърцане и хрущене.
Рей бе толкова изморен, че задряма на седалката и чу нова песен. Пуснаха я в сутрешния блок по радиото, „Танцуващата кралица“ на АББА, обяви Хеъри Корнфлейк и в нея зазвуча копнеж и младежка носталгия, сякаш бе посветена на хлапе, пропуснало отминал златен век. „Най-великолепното време в твоя живот“. Тери нацели някаква бабуна на пътя и Рей се стресна. Очакваше да види грозните високи сгради по южния бряг. Оказаха се някъде по задните улички на Уест Енд, на север от Марбъл Арч, където арабските кафенета и ресторанти бяха подредени едно до друго километри наред.
— Стигнахме ли? — попита Рей.
Тери спря колата.
— Има нещо, което трябва да свърша преди това.
Бяха пред хотел. Рей потри очи и се сети, че са пред „Бланк“, мястото, което снощи щеше да бъде първата му спирка. Сякаш всичко се бе случило в друг живот.
Рей остана загледан след Тери, докато приятелят му влизаше, за да потъне във фоайето. Сигурно бе заспал за момент, защото в следващия момент зазвуча противопожарната аларма и Тери излезе.
Преди да стигне до колата, той спря, зачака и вдигна дясната си ръка, очевидно порязана някъде. След малко гостите започнаха да се изнизват от хотела, мигаха учудени на силното слънце, също като оживели мъртъвци, изтръгнати от унеса си, несигурни накъде да поемат, всички по нощници и пижами, или полуоблечени, или увити в хавлиени халати като онези, каквито Тери събираше в гарсониерата си.
Ето я и Мисти с Даг Уд. Минаха през главния вход и тръгнаха към Тери, а той стоеше и стискаше ръката си и се опитваше да спре кръвта.
Мисти бе в бялата рокля от снощи, наметната с хавлиен халат и носеше моторджийските си ботуши. Даг бе бос, гол от кръста нагоре, дюкянът на панталоните му бе разкопчан, лицето бе изпито от годините, в които бе прекалявал с алкохол и наркотици, но тялото му бе мускулесто и стегнато.
Повече от когато и да е на Рей му се стори, че Даг прилича на пресния труп на Чарлс Атлас.
Той забрави за Тери и проблемите с момичето, защото на вратата се появи дребна жена с широки панталони, косата й се издигаше като копа сено, а зад нея ситнеше мъж с ястребово лице и кръгли очила с телени рамки, по-висок, отколкото Рей предполагаше, но незабравим. Това лице младежът познаваше по-добре от своето. Това бе лицето на Джон Ленън.
Кой знае как училищната кутия все още висеше на рамото му. Кой знае как в нея все още подрънкваше касетофонът, взет назаем от Тери. Кой знае как стана така, че дишаше същия въздух като Джон Ленън.
Кой знае как, въпреки че бе парализиран от изтощение, страх и обич, Рей слезе от колата.
— Това е за теб, Даг. — Тери изговори колебливо думите, защото устата му бе пресъхнала от нерви и гняв, и ужасна тъга. Нея дори не можеше да я погледне. — От Скип са.
Протегна длан и остарялото лице на Даг се разкриви в усмивка като на влечуго. Стисна ръката на Тери сякаш бяха първи приятели и пое хапчетата.
Младежът веднага се отдръпна. Не можеше да търпи докосването на стария копелдак.
— Ще ги запазя за „Рейнбоу“ — заяви Даг. Очевидно говореше за представянето във Финсбъри Парк довечера. Това щеше да бъде звездният миг на турнето му. — Благодари на Скип от мое име.