И така се стигна до онзи ужасен първи ден. Нямаше представа какво да каже — младият мъж, който открай време обичаше думите, като че бе загубил дар слово. Не можеше да говори като по-старите — та те описваха всичко с циничен присмех, с иронична подигравка, която ги издигаше над останалата част от света. Той имаше чувството, че може да пише не по-зле от който и да е от тях — с изключение, разбира се, на великия Скип Джоунс, — но проблемът бе, че не познаваше правилата. Откъде можеше да знае, че човек може да задържи рецензираната плоча? До този ден бе спестявал, за да си позволи музиката, която харесваше.
Струваше му се, че останалите разговарят на непознат за него език. Предстоеше му да наваксва много. Прекалено много. Може би дори никога нямаше да успее да навакса. И тогава видя Мисти за пръв път. И разбра, че е затънал в дълбоки води.
Един от по-старите журналисти настани Тери в офиса на Лион Пек и Рей Кийли, другите млади журналисти. Тях двамата ги нямаше — Рей беше на пресконференция на „Флийтуд Мак“ някъде в Уест Енд, а Лион бе на турнето на американския певец и китарист Нилс Лофгрен. И така, докато Тери чакаше старите кучета да му намерят някаква работа, след като приключи с „Би Боп Делукс“, той се залисваше с пишещата машина и отваряше чекмеджетата на празното си бюро. В този миг чу гласа й да обяснява нещо на фоторедактора и се качи на бюрото, за да надникне и да види коя е мацката с този страхотен самоуверен глас.
Редакцията бе разделена от сиви двуметрови паравани, за да се обособят отделни офиси. Същият лабиринт като в някоя корпорация. Ако човек се покачеше на бюрото, можеше да надникне над параваните. Забеляза я два офиса по-надолу — поразителна красавица, макар да не можеше да си обясни защо му се стори така. Май беше заради начина, по който се държеше. И тогава усети за пръв път приятната тръпка и завладяващия копнеж.
— Реших да отразя празнота и застой — обясняваше тя на фоторедактора. — Сам ще забележиш, че напомня на снимките на Джерард Маланга на Уорхол и американската банда „Велвет Ъндърграунд“.
Беше снимала „Бони М“.
Мисти и редакторът се взираха в лентата, лъскавата черна лента с малки снимчици — Тери не бе виждал подобно нещо досега, — отбелязваха с червен маркер снимките, които им допадаха, докато най-сетне се спряха на една от всичките и надраскаха кръст до нея. Също като целувка, каза си Тери, усетил, че положението е безнадеждно. Тя не бе момиче от неговата черга.
— Знам, че са абсурдни — обясняваше Мисти. — Само че, както казва Уорхол: „Всички са от пластмаса, но аз обичам пластмасата“.
В същия момент вдигна очи и срещна погледа на Тери, който се опита да се усмихне, но усмивката му се превърна в идиотско хилене. Тя се намръщи от досада и гримасата я направи още по-хубава и засили копнежа у него. В същия момент двама от по-старите журналисти нахлуха в помещението.
Втурнаха се в офиса без врата, обути в протрити дънки, косите им бяха пуснати дълги, недокоснати от промените, които Тери и всички в „Пейпър“ наблюдаваха как върлуват по улиците.
— Пушиш ли, мой човек? — попита единият.
Тери веднага скочи от бюрото, застана мирно и подаде кутия „Силк Кът“. Старите кучета се спогледаха и се подсмихнаха.
Пет минути по-късно на Тери му се искаше да потъне в земята.
Стиснал гигантска цигара с трева, той се тресеше неудържимо, по лицето му се стичаха капки пот, усещаше струйки и по гърба си, а тениската бе залепнала за кожата му. Имаше желание да полегне. Усещаше, че ще повърне. Единственото му желание бе всичко това да приключи.
Старите кучета бяха престанали да се превиват от смях, сега лицата им изразяваха загриженост. Те сякаш плуваха пред премрежения поглед на Тери. Единият издърпа цигарата от юмрука му.
— Добре ли си, мой човек?
— Тоя яко се отцепи, братче.
Бяха в сянката на огромния сив небостъргач, където се помещаваше „Пейпър“ — цял небостъргач, пълен с редакции на списания по всички теми, които съществуват на този свят, от колекциониране на марки и лов на лисици, коли, футбол и плетене, до музика. На всеки етаж имаше по три редакции — небостъргач, изникнал на пустеещ терен, превърнат в нещо като паркинг, с лице към проблясващата Темза и неугледните сиви шлепове.