Вместо Скип, той откри Мисти да пие чай от автомата заедно с висока госпожа на средна възраст. Жената му се стори мила и красива и Тери се запита дали не я виждал някъде.
— Това е майката на Скип — представи я Мисти и погледна съчувствено жената. — Скип… той… Скип не е много добре.
Тери поклати глава, нищо не разбираше. Това все още бяха дните, когато бе убеден, че всички ще живеят вечно.
— Какво му се е случило?
— В болница е — отвърна Мисти. — Мислят, че е получил удар.
Жената наведе глава над пластмасовата чашка чай. Тери впери недоумяващ поглед в Мисти. Нямаше представа какви ги говори. Не разбираше абсолютно нищо.
— Удар ли? Какъв удар… нещо като инфаркт ли?
Мисти си пое дълбоко дъх.
— Хората от линейката казаха, че бил мозъчен кръвоизлив — обясни тя. — От изтъняло място на артерия кръвта навлиза в мозъка. Ако оцелее през първите две седмици, има шанс да се оправи.
Тери пристъпи към тях, но така и не намери думи. Беше шокиран от факта, че Скип има майка. Мисълта, че неговият герой, приятелят му ще умре, бе невъобразима.
Как е възможно тялото ти да те предаде по такъв начин? Как е възможно да се случи без предупреждение? Къде беше справедливостта? На кого да се оплачеш?
— Нямаше да съм тук, ако не беше Скип — каза той и думите му прозвучаха жалки и неподходящи, неспособни да изразят чувствата му. На кого му пукаше дали е тук или не? Кой се интересуваше? Въпреки това жената се усмихна и кимна.
— Шефът иска да те види — съобщи Мисти. — И двамата.
Тери се обърна и видя Лион на вратата, пребледнял от шок и недоспиване. Едното му око бе полупритворено и посиняло. На челото му бе засъхнала кръв. А косата му бе златно руса.
Тери хвана ръката на Лион и излезе от стаята за прослушване. Погледна угрижено приятеля си.
— За Бога, Лион, какво ти се е случило?
— Ходих да танцувам — гласеше отговорът и Тери се усмихна. Побутна приятеля си и усети как лудешки, напълно неподходящ смях започва да бълбука в гърлото му.
— Ходил си да танцуваш, така ли?
— Да, наистина ходих да танцувам. — Лион се усмихваше.
— Да не би „псетата“ да са те спипали?
Усмивката на Лион стана още по-широка.
— Не, бандюгите на Тед ги спипаха.
Тери кимна доволно.
— Ами Скип? Какво ще стане със Скип?
— Не знам — просълзи се Лион. Тери постави ръка на рамото му.
— Скип ще се оправи — увери го той. — Трябва да се оправи. Той е едва на… на колко години е Скип?
Лион наведе глава и на Тери му се стори, че приятелят му не мисли за въпроса, а за статиите, които всички бяха чели още от деца — Скип Джоунс им бе разказвал за приключенията си с Кийт Ричардс, Иги Поп, Даг Уд, Лу Рийд, Джими Пейдж и „Ню Йорк Долс“, бяха чели всяка дума от мъдростта, която Скип бе трупал, бяха се учили как се разкъсват претенциозните, как издигат на пиедестал добрите попадения с премерени незабравими думи. Тери наблюдаваше как Лион мисли за Скип и знаеше, че Скип е по-добър журналист и писател, отколкото той някога ще бъде.
— На двайсет и пет е — отвърна Лион.
Извървяха краткото разстояние до кабинета на Кевин Уайт. Редакторът гледаше през прозореца към трафика по реката. Зад него бе застанал Рей. И двамата се обърнаха, когато Тери почука на отворената врата. Уайт им махна да влязат, Рей се усмихна и чак когато влязоха, Тери си спомни, че тримата са били заедно за последно, когато се криеха от бандата на Тед в полуразрушената сграда. Сякаш бе преди цял един живот.
— Шефе, ние тримата ще отскочим до болницата — заяви Тери. — Трябва да видим Скип.
Уайт поклати нетърпеливо глава.
— Не се тревожете за Скип — каза той. — За Скип се грижат добре. Той ще се оправи. А нас ни чака един важен брой.
— Важен брой ли? — попита Тери. — Какъв важен брой? Скип е в болница с церебрален… каквото там беше онова, а ти говориш за важен брой.
Уайт не отговори, просто ги погледна и остави тишината да завладее стаята. Когато заговори, гласът му бе съвсем тих.
— Вие, момчета, май надраснахте тийнейджърската бунтарска възраст? — Погледна Тери, сякаш бе някой мазен чиновник, излегнал се на плажа в Брайтън на националния празник. — Чух какво си натворил в хотел „Бланк“. — Тери мълчеше, но нещо в очите на Уайт го накара да сведе поглед. Никак не му беше приятно, когато Уайт му беше ядосан. Гласът на главния редактор омекна. — В бъдеще не желая да намесваш личните си проблеми в работата. Ясно ли е?