— Не си отивай — помоли момчето.
— Ами… — Рей постави ръка на рамото му, за да го утеши. — Трябва да вървя, Роб.
— Но аз ще остана съвсем сам, ако си тръгнеш.
Рей прегърна брат си, както беше на колене, заобиколен от пръснати наоколо плочи.
— Никога няма да си сам — успокои го той. — Не и сега. — Двамата се отдръпнаха. Роби избърса носа си в ръкава на полиестерната униформена риза. — А и ти ще дойдеш при мен. В Лондон. Когато пораснеш достатъчно. Нали?
Брат му кимна и се опита да бъде смел, а Рей излезе от стаята, където бе прекарал детството си, и мина по коридора покрай затворената стая на брат си. Къщата вече изглеждаше прекалено малка, за да прекара цял живот в нея.
Майка му чакаше със сухи очи до стълбите. Подаде му малък пакет, увит в кухненско фолио.
— Рибен пай — обясни тя.
— Благодаря ти, мамо.
Усети присъствието на баща си в хола. Този корав мъж открай време се чувстваше не на място, заобиколен от дреболиите, които майка му бе натъпкала във всяко кътче — като белия испански бик, и пепелника с надпис „Поздрави от Фринтън“, и макета в зелено и бяло на хонконгския ферибот. На Рей му мина през ума да си тръгне, без да се сбогува, ала нещо го накара да отвори вратата. Завари стария в колосана полицейска униформа.
Баща му протегна огромната си лапа и Рей я пое по единствения начин, по който умееше, все едно че стискаше ръката на някое момиче на последните редове на кино „Одеон“, и забеляза как баща му потръпва от отвращение, преди да се отдръпне. Разбра, че опитите им да се държат любезно и да спазват приличие правеха нещата още по-лоши, отколкото когато се караха.
След това от горния етаж долетя шум. Чу се воят на китара, зазвуча гласът на певец, който сякаш се давеше с чакъл. Лицето на стария се разкриви от бяс и отвращение.
— Какъв е този шум, мама му стара?
— Това са „Фейсес“, татко — засмя се Рей. Вдигна замислен поглед към тавана. — Струва ми се, че е „Това е всичко, от което се нуждаеш“. Доскоро.
На улицата го чакаше кола, около която се бяха събрали деца от махалата, момичета и момчета, облечени в дънки, подгъвите на всички до един бяха разръфани след приключенията, бяха прашни и мърляви, прекарали деня на велосипедите си. Стояха на почетно разстояние от лотус илана, сякаш автомобилът бе от друга планета.
— Намали веднага! — чу Рей крясъка на баща си, когато тя му отвори вратата, но Рони и Род, и момчетата станаха още по-шумни.
Това бяха последните дни на стопаджийството. Шофьори на камиони и търговски представители, които никога не бяха чували за „По пътя“ на Джак Керуак, бяха готови да закарат младежа, останал без пари, вдигнал пръст, за да си осигурят компания или просто за да извършат едно добро дело в този зъл свят.
И така, Лион се качи в цистерна на Норт Съркюлър, отправила се към Абърдийн, а шофьорът му каза, че англичаните крадели шотландски нефт, защото били долни мошеници и посягали на всичко, което не било тяхно, били готови дори да свият монетите, положени върху очите на мъртвец, ако имало кой да им позволи. След като пресече ширналия се северен Лондон, той остави Лион на средата на Финчли Роуд и го предупреди да внимава с уличното движение и крадливите английски копелдаци.
Лион тръгна към Хампстед, мина по сенчестите улици с огромни къщи, където бе расъл, пресече Вилидж, после парка с пожълтяла след две жарки лета трева и пред него се ширна Лондон.
Сигурно необитаемата къща вече я нямаше. След като полицията разкараше всички, щяха да постъпят както обикновено — да прекъснат тръби и инсталации и да счупят тоалетните. Имаше и други изоставени къщи, имаше ги с хиляди, ала лятото бе към края си и Лион знаеше, че скоро задниците на бездомните ще започнат да замръзват, те щяха постоянно да се свиват в балтоните и кожусите си, да се тъпчат в спалните чували, защото щеше да е прекалено студено, за да мислят. На Лион вече не му беше по сърце да остане сред тях.
Затова отиде там, където всеки младеж би се приютил, когато няма къде да отиде. Прекоси парка, прескочи оградата около Кенуд, мина покрай огромната бяла къща, след това през Събърб и чистите тихи улици.
Беше изхвърлил ключа си, затова се наложи да почука. Отвори майка му, все още по халат. Баща му седеше на огромната маса в кухнята, заобиколен от днешните издания, портокалов сок, кафе и кифлички, топено сирене и пушена сьомга. От уредбата се носеше Бах — „Овцете могат спокойно да пасат“. Лион усети аромата на истинско кафе и препечени филийки и едва не припадна.