Били Блицън се върна в Ню Йорк в деня след провала в „Уестърн Уърлд“. Беше депортиран от вътрешното министерство, защото работната му виза не била наред. Разправят, че Били се прибрал у дома в Бруклин, китарата му била пълна с ирански хероин, който продал на най-ниската възможна цена на малкия си брат, а момчето до този момент не било пушило дори трева. Тери нямаше как да знае, докато седеше във влака с Мисти, че на Били му остават няколко години до деня, в който ще установят, че има болест, за която никой досега не бе чувал.
Ами какво се случи с всички останали момчета и момичета, които Тери познаваше през лятото на 1976 година? Какво стана с тях? Наркотици и нервни кризи ли? Брак и деца ли? Истинска работа и вечерен час за прибиране у дома ли? Нямаше представа.
Знаеше, че готиното прекарване ще му липсва. Щеше да му липсва моментът, когато слизаше по стълбите в някой клуб и се потапяше в света на шума, а настроението му политаше с музиката и спийда, усещаше как се поти в сакото втора ръка, докато се отдаваше на удоволствието да е част от всичко това. Не биваше да се залъгва. Животът, който познаваше, бе към края си.
Опита се да запомни казаното от Скип. Беше нещо от сорта, че всички форми на изкуство принадлежат на времето си. Джазът е имал своя възход. Рисуването — също. Скип бе казал, че едва ли ще има друг Майлс Дейвис, че втори Пикасо няма да се появи. Скип бе казал, че музиката никога няма да е толкова хубава, колкото музиката, която си обичал, така че пред теб остава още една умираща форма на изкуство, която в най-скоро време ще бъде достойна за музея.
Само че ако тяхната музика умираше, дали и те не умираха с нея? Тя бе сърцето на техния свят откакто Тери се помнеше. Тяхната музика не беше просто саундтрак — тя бе животоподдържаща система от детството през младостта, чак до годините на зрелост. Може би всеки от тях трябваше да открие за какво си струва да живееш, а музиката щеше да идва и да си отива също като спомен за отдавна загубен човек.
Докато чакаше влакът да потегли, Тери се почувства щастлив, че до него е жената, която обича, че чакат бебе и си има свое малко семейство. Нещата щяха да станат по-лесни след сватбата, нали?
— „Тя усети как се разгаря любовта й към него. Той бе всичко, което желаеше в този момент, и към което щеше да се стреми до края на живота си. Младото й тяло потръпна развълнувано, сякаш бе на крачка от греха. Скоро щеше да стане негова съпруга и да му принадлежи завинаги.“
Тери отиде до вагон-ресторанта за чай и сандвичи с бекон. Върна се с празни ръце и завари Мисти оставила книгата, загледана през прозореца.
— Стачкуват — обясни Тери. — Тази проклета страна. Някой трябва да направи нещо по въпроса.
Тя не го слушаше. Не я интересуваха нито сандвичите с бекон, нито стачката на британските железничари.
— Кое според теб е по-доброто? — попита го. — Никога да не се променяш — да си същият, какъвто си бил още от дете — или да надживееш тези неща и да остарееш достойно?
— Ние никога няма да остареем — усмихна се Тери. — Ще изобретят лек, докато стигнем онази възраст.
Тя натъпка книгата на Дорис Хардман в чантата, след това застина, забелязала нещо. Извади чифт розови белезници.
— Помниш ли ги? — попита, сякаш те трябваше да отприщят спомените. Само че Тери помнеше единствено тъпите игрички, чиито правила не познаваше.
Гледаше я как щраква едната половина на китката си и й се възхищава, сякаш бе най-красивото бижу от витрината на „Ратнър“. След това с игрив блясък в очите посегна през масата между тях и щракна другата половинка на китката на Тери.
— Спомням си — отвърна той.
Мисти се разтресе от смях.
— Питам се дали Дорис Хардман ще одобри — каза тя. — Можеш ли да повярваш, че милиони обикновени жени си пълнят главите с подобни простотии.
Тери кимна.
— Може ли да ги свалиш?
Мисти разрови чантата, за да открие ключа. След това стана по-нервна и на него му трябваше известно време, за да разбере, че тя не се шегува. Тери впи поглед в белезниците с розова норка, след това извърна очи. Обичаше я, но понякога тя направо го побъркваше. Това ли бе истинската любов? Да не би да бе нещо друго? Когато обичаш някого истински, има ли място за раздразнение? Да не би това да бе някакво по-долно качество любов, която вече бе на път да пресъхне.