Обожаваше начина, по който албумите привличаха вниманието ти. Когато ги хванеш с две ръце, те изпълваха погледа ти и чак тогава се забелязваше истинската им красота. Замисли се за момичето от снощи, говорителката за пресата на „Букет бодлива тел“.
На заден план на корицата на „Претзъл Лоджик“ се виждаше отдалечаващо се момиче с дълга коса и клош панталони, което сигурно приличаше на Али Макгро от „Любовна история“. Запита се какъв ли е животът й, в кого е влюбена, как би могъл да се запознае с нея. Рей Кийли копнееше да си намери момиче. Когато държеше този албум, му се струваше, че прегръща момичето на обложката. Поне си представяше, че е близо до нея.
— Рей! Роби! Чаят ви е готов — провикна се майка им от долния етаж. Рей въздъхна доволно и затвори двойната обложка.
Баща му се бе отпуснал в любимото си кресло като някой султан от предградията, докато майка му пренасяше чинии с хляб и мармалад в хола. Родителите на Рей бяха неподходящи един за друг — майка му бе дребна нервна жена, която се стряскаше и плашеше от всичко, докато баща му, колкото висок, толкова и широк, огромен мъж, нахлузил пантофи, напоследък бе станал раздразнителен и избухлив.
Над новата камина — истинската я бяха развалили, за да монтират газова, която даваше вид, че вътре тлеят истински въглища, макар да се виждаше, че пламъците са само илюзия — бяха подредени снимки, поставени в сребърни рамки.
Родителите на Рей на сватбата им. Рей и двамата му братя Джон и Роби на джонка за туристи в пристанището на Хонконг — Роби съвсем малък, Рей по средата, а Джон вече наедрял — усмихнати, присвили очи заради ослепителното тропическо слънце. Баща им, ухилен гордо в леката униформа на хонконгската полиция, приличаше на преждевременно възмъжал бойскаут в късите панталонки и вълнени чорапи, които подчертаваха белотата на кокалестите му колене.
Към средата на шейсетте се появиха цветните снимки и вече никой не правеше черно-бели. Сред цветните бе осемнайсетгодишният Джон в тъмната униформа на британската армия точно преди да загине от бомба на ИРА, взривила се на провинциален път в южната част на Арма. Тази бе най-новата снимка. След нея никой не бе снимал повече.
На екрана на телевизора се виждаха млади жени в бански костюми, в сандали с високи токчета, лепнали нетрепващи усмивки, отправени към камерата, докато изпълнителят на балади, Мат Монро, нашумял през 60-те, се промъкваше сред тях и пееше „Благодаря на Бог за красавиците“.
Рей и майка му седнаха на канапето, а Роби се отпусна на пода между тях. Всички пиеха разреден портокалов ликьор, само за баща му имаше чаша мътна домашна бира, оставена в краката му.
— Изобщо не може да се сравнява някаква си слива от Бонго Бонго с английско бъбрече — обади се старият. — Просто не е честно, нали? Чернилките си имат съвсем различни стандарти за красота.
Рей изви очи. Открай време все същото, край нямаше. А разправят, че пътуването по света разширявало мирогледа. Бе повече от очевидно, че които го твърдяха, не познаваха баща му.
— Може да се оженя за чернокожа жена — заяви Рей, устата му бе пълна с мармалад от ягоди, загребан от бурканчето на „Прайд енд Робъртсън“, с усмихнат разлудувал се анимационен герой на етикета. — Внуците ти ще бъдат наполовина черни. Това минавало ли ти е през ума, татко?
Баща му се начумери.
— Децата, значи? Малките мелезчета ли? Ти помислял ли си за тях? Няма да принадлежат на никоя раса. Как ще се чувстват според теб?
— Ако живеем задружно, няма да има расизъм — отвърна Рей. — Тогава ще е все едно. Има ли още боровинки, мамо?
Това бе един от въпросите, по които не намираше общ език с баща си. Не се разбираха и за гърмящата музика, за дължината на косата му и за Джон Ленън. Май напоследък нямаше нещо, за което да са на едно мнение. Защо не познаваше поне една чернокожа, за да се ожени за нея и да докаже на баща си, че всички хора са еднакви!
— Всички сте един дол дренки — рече баща му и посочи Рей с ножа. — Да си виждал червеношийки да летят със свраките?
— Ти за сврака ли се имаш, татко? Или може би си червеношийка?
— Много е симпатична — обади се майка му. — Мис Корея. На теб коя ти харесва. Роби?
— Нито една! — отвърна Роби и се изчерви целият. Рей се изсмя. Знаеше, че брат му си пада по всичките. Не беше придирчив. Беше го чувал как шава, докато намества ръка под пижамата, когато си мислеше, че Рей спи.
— Енох, седмият от Адама, е прав — намеси се отново баща му. — Да си заминават до една.