— Ами ако са тукашни? — попита Рей и натъпка последната хапка хляб и мармалад в устата си. — Пак ли да си заминават, татко?
Докато баща му продължаваше да плюе всички, дето били един дол дренки, и разгонените кучки, Рей стана и отнесе чинията си в кухнята, а след това се качи в стаята си. Знаеше какво му трябва, както бе обзет от тъга и гняв, затова пусна „Ху“ и наду звука, колкото смееше — 5,15.
Защо да ми пука?
Защо да ми пука?
Провери дали има достатъчно пари, за да се върне до града с метрото, и се сети за нещо, което бе чул в „Пейпър“. Скип Джоунс му бе казал, че когато вземаш хероин, все едно попадаш в златен балон — неприятностите се стопяват, докато си вътре. Така се чувстваше и Рей, когато пуснеше музика. Светът просто се отдръпваше.
Само че от долния етаж прииждаше миризма на домашно приготвена бира — противната смес от горчив хмел, течен екстракт от малц и гъст сироп ферментираше в огромни метални бъчви и от изпаренията му се гадеше. Това беше проблемът, когато живееше вкъщи при родителите си.
Етажът на Рей щеше завинаги да си остане таванът на баща му.
Лион стоеше пред херметически запечатания прозорец на „Пейпър“, наблюдаваше залеза на слънцето и тълпите, които се изнизваха от небостъргача, забързани към гара „Уотърлу“, за да се приберат у дома.
Когато се убеди, че повечето са си отишли, той влезе в тоалетната и се взря в огледалото над мивката. Изчака няколко минути, чу чистача да подминава вратата и бавно си свали шапката.
Косата на Лион бе гъста, с дебел косъм, също като тел за загорели съдове, ала най-стряскащото бе, че преди няколко часа я боядиса в яркооранжево. „Есенно злато“, бе написано на кутията.
Лион се сви, сякаш някой го бе зашлевил. Нахлупи бързо шапката, стисна периферията с две ръце и я дръпна ниско над ушите. Истински кошмар. Както обикновено.
Лион ненавиждаше косата си. И тя му отвръщаше с не по-малка ненавист.
Помнеше думите от една песен на Род Стюарт, още от времето, когато Лион бе на петнайсет, а Род все още бе пръв приятел с британския журналист и радиоводещ Джон Пийл, и се правеше на герой на работническата класа — риташе футбол в „Най-големите попхитове“, даваше вид на човек, кривнал към игрището направо от улицата, но това беше преди да започне да си пада по твърдите сламени шапки и костюмите, по скъпите руси гаджета и лампите в стил арт деко, преди всичките му почитатели да започнат да се преструват, че открай време не са го харесвали.
Помнеше първите думи от първата песен на албума „Всяка снимка си има история“ — онези думи, в които се римуваха „огледало“ и „недогледало“. Лион имаше чувството, че песента е писана за него.
Знаеше, че му предстоят битки. Разделителната линия започваше да се губи, а фашистите набираха сили. Не ставаше въпрос за ограничените лаладжии, за всички онези като Алф Гарнет, героя от комедията „Докато смъртта ни раздели“, които се бяха проснали на диваните вкъщи и не спираха да мелят, а за истинските фашисти, прицелили се в евреите, решени да изкоренят пакистанците в тази страна и да се справят веднъж и завинаги с тях. С всеки изминал ден ставаха все по-нагли, привличаха нови хора към редиците си, омразата им набъбваше като вирус. Лион видя разкривените им лица в Луишам, дръзките им нацистки викове звучаха в ушите му, тогава успя да надникне в душите им. Те не носеха никаква светлина и радост, мечтаеха за репатриране, правеха планове за построяването на нови пещи на смъртта.
Как, по дяволите, запита се Лион, бе възможно той все още да се притеснява за косата си? Когато си на барикадите, не ти трябва специална прическа.
Прехвърли през рамо чантата за плочи. Вътре бе последното издание на любимото му списание „Ред Мист“. Според Лион бе прекалено ценно, за да се подмята из офиса. Някой можеше да го открадне.
Списанието — преснимани на ксерокс статии за радикалната политика, мнения за новата музика и сведения за остро критикуваните прийоми на похитители, скачени набързо една за друга — беше осигурило на Лион работата му в „Пейпър“ преди осемнайсет месеца, вероятно защото бе навяло на някои от по-старите в редакцията спомени за бурната им младост. Само че в офиса се понесоха въздишки, хората извиваха очи към тавана, когато Лион се опита да им продаде „Ред Мист“ и започна да настоява, че трябва да включат повече материали за политика, отколкото за шоу бизнес.
— Ние сме музикален вестник, приятел — повтаряха му те всеки ден, сякаш музиката можеше да бъде откъсната от ставащото на улицата, сякаш не бе нищо повече от детска площадка, предназначена единствено за забавление.