Даг се беше напънал яко, за да се хареса на Тери — даде му книга с писмата на Ван Гог, изпратени до брат му Тео, която бе подарък от Дейвид Бауи (на корицата се мъдреше спретнато написано посвещение); докато бяха в един бар в Западен Берлин, взе назаем музикални инструменти, за да изсвири заедно с бандата си някои от най-известните им хитове, показа му невероятния си член, — а Тери не устоя и наистина си падна по него.
Истината бе, че Тери толкова си падна по Даг, та чак изпусна да спомене нещо много съществено и в статията, и в разказите пред приятелите си. Даг изглеждаше остарял.
Приличаше на истински старец. Беше потискащо стар. Ако си представите Рип Ван Уинкъл като порнозвезда, тогава лесно ще добиете известна представа как изглеждаше Даг Уд.
Тери бе готов да отдаде обожанието си на Даг, копнееше да издигне на пиедестал човека, за когото всички новоизлюпени банди твърдяха, че е оказал решаващо въздействие върху развитието им, тръпнеше от нетърпение да се превърне в най-добрия му приятел, така че не намери в себе си сили да признае, че Даг приличаше на изкопаемо.
Тялото на Даг — а той не се свенеше да го показва при всеки възможен случай и редовно разкъсваше ризата си, не само на сцената, ами и по време на интервюта, прослушвания, докато бе край шведската маса в хотела — бе все още във върховна форма, той се бе запазил слаб и стегнат, също като герой от някоя реклама на задната корица на книжка с комикси.
Само че тежката ръка на десет хиляди нощи разврат и забавления се бе отпечатала във всяка бръчка, така че той бе заприличал на Дориан Грей в сребърен клин и боядисана в бяло коса. Даг Уд напомняше на наскоро предал богу дух културист. Само че Тери не сподели това с никого. Подобно нещо не се връзваше със статията му.
И тримата вдигнаха погледи, когато главният редактор на „Пейпър“ застана на вратата. Кевин Уайт бе на двайсет и девет, пораснала версия на някогашния бунтар. Той бе единственият от цялата редакция, който идваше на работа облечен в костюм. Беше висок, едър, със сресана на път права коса, също като член на бандата „Смол Фейсес“ от времето на сингъла им „Мързелива неделя“.
— Би ли дошъл в кабинета ми, Рей?
Рей пъхна касетофона в бюрото и последва Уайт към кабинета му. Лион извади брой на „Ред Мист“ от раницата си и започна да го прелиства. Тери се настани на бюрото си, затвори очи и въздъхна доволно.
Беше страшно гот, беше невероятно да разкажеш на приятелите си. Май това беше най-хубавото.
А пък когато Тери запознаеше Даг Уд с Мисти в „Уестърн Уърлд“ и след като и двамата видеха колко много всеки от тях държи на него, тогава нещата щяха да са наистина съвършени.
— Кажи как е.
Кевин Уайт се отпусна тежко на стола и качи крака на бюрото. Редакторът бе заел единствения ъглов кабинет в „Пейпър“ и на Рей му се стори, че цял Лондон се е ширнал зад него.
— Всичко е наред — отвърна Рей и отпусна глава, косата прикри лицето му. Макар да работеше тук вече три години, така и не успя да преодолее притеснителността си, когато бе около главния редактор. Познаваше Уайт от петнайсетгодишен, когато се натресе на купон на „Пейпър“ с написана на ръка статия за „Игълс“, вместо да пише за класическия трилър на Дж. Б. Пристли „Инспекторът дойде“ за училищния вестник. Уайт открай време се отнасяше с него мило и много любезно. Кой знае защо това отношение само засили срамежливостта на Рей. Странно. Досега младежът така и не бе срещал рок звезда, пред която да ахне от страхопочитание, а пък пред Кевин Уайт се разтреперваше.
— Майка ти добре ли е?
Кара на успокоителни, помисли си Рей. Плаче насън. Има сутрини, когато няма сили да стане. Ако някой спомене Джон, тя заприличва на човек, подложен на електрошок.
— Добре е — отвърна Рей.
Уайт погледна снимката на бюрото с две прохождащи бебета — малко момченце и още по-малко момиченце. Рей бе единственият от цялата редакция, който знаеше за снимката с децата на бюрото на редактора.
— Не мога да си представя какво е преживяла — въздъхна Уайт, сякаш говореше на себе си, не на събеседника си. — Нито един родител не бива да погребва детето си.
Рей не знаеше какво да отговори. Когато не говореха за музика, езикът му се връзваше винаги когато бе с главния редактор. Също като всички други журналисти в „Пейпър“ Рей мислеше, че Уайт се надува, след като се е издигнал. А всички бяха чували как се е издигнал. Дори читателите.