В началото на седемдесетте „Пейпър“ не бил нищо повече от западнал парцал пред фалит, наречен „Мюзик Пейпър“, банално и изтъркано име — но в интерес на истината, по онова време всички музикални издания имали тъпи имена, от „Мелъди Мейкър“ до „Ню Мюзикъл Експрес“ и „Саундс ту Диск“, все имена, които са били готини в праисторическите времена, когато динозаврите все още са обикаляли по земята, — ала Кевин Уайт успял да го спаси.
Уайт зарязал училище на петнайсет и започнал работа в печатницата на „Дейли Експрес“ при баща си, чичовците си, братята и братовчедите, докато на някой от умниците в администрацията не му хрумнала блестящата идея да накара буйния тийнейджър да напише 500 думи рецензия за мотаун музиката — задача мечта, която щеше да обхване вокалната група „Фор Топс“, създали неповторими хитове, „Сюприймс“, Стиви Уондър, Марта Рийвс и „Ванделас“, Смоуки Робинсън и „Миракълс“. Уайт прекрачил смело в неизвестното и за нула време станал младши репортер в „Мюзик Пейпър“, и не се поколебал да се възползва, когато му предоставили големия шанс. Надутите костюмари от ръководството дали на Уайт три месеца, за да увеличи приходите от реклама и да удвои тиража, а ако не се получело нищо, имали намерение да сложат край на мъчителното съществуване на „Мюзик Пейпър“.
Уайт свалил „Мюзик“ от заглавието, уволнил всички стари смрадливци, които не успявали да се отърсят от носталгията си по отминалите дни, когато най-съществените новини били турнето на групата „Тремелос“ и тайните сърдечни неволи, които се вихрели сред британската банда „Хърман Хърмитс“, а въпросът дали Питър Торк ще зареже „Мънкис“ не давал мира на читателите. Последната и най-дръзка маневра на Уайт била да запази името, като вземе на работа умни глави, сбърканяци и хипари, последните остатъци от алтернативната независима преса, защото и тя вървяла към края си. Изглежда всичко загивало в началото на седемдесетте.
Рей си представяше погледите и израженията на колегите в „Коне и хрътки“, когато новите журналисти започнали да идват на работа в „Пейпър“, все типове, изритани от издания и предавания като „Оз“, „Ред Дуорф“, „Френдс“ и ИТ, готови да разнесат клюки за банди, които други умни глави, сбърканяци и хипари обсъждаха, като ги наричаха фамилиарно с част от името им. „Хийп“. „Флойд“. „Куо“. „Лизи“. „Тъл“. „Зед“. Новите сътрудници до един обичаха Кевин Уайт, обичаше го и Рей, защото Уайт бе проявил смелостта, фантазията и решителността да се опита и да постигне нещо, което никой друг в небостъргача, пълен с редакции на списания, не би се осмелил да направи — бе готов да даде шанс на всеки.
— Току-що си се върнал, нали? — попита Уайт.
Рей кимна, усетил, че вече се намира на безопасна територия, след като разговорът се насочи към бандите.
— „Тин Лизи“ — уточни. — Лестър и Бирмингам. Две хиляди думи. За двойната централна страница.
— Добро ли беше турнето? — поинтересува се Уайт.
Рей кимна с усмивка. „Тин Лизи“ бяха първата група, с която отиде на турне, и те си останаха негова слабост. На времето, докато Рей беше все още смотан ученик, който нямаше никаква представа как да спретне материал за две страници, след като е прекарал четирийсет и осем часа с една банда, Фил Лайнът, черният фронтмен от ирландски произход, се зае с него — убеди Рей, че когато е на турне, няма никакъв проблем да обърне един коктейл с водка на закуска, ако това е начинът да се успокои, научи го как се провежда интервю, дори му включи касетофона, когато моментът настъпи.
— Писал си за тях преди, нали? — попита го Уайт.
— Това ще бъде третият ми материал за тях отвърна Рей.
Уайт въздъхна и нещо в този звук накара младежа да потръпне от предчувствие за надвиснала беда. За пръв път откакто влезе в кабинета на редактора той усети мъчително безпокойство.
— Да, от доста време се занимаваш с това, нали? — Уайт свали крака от бюрото и погледна през прозореца. — Това е най-големият проблем в работата ни. Можеш да я вършиш до едно време.
Рей усети, че му прилошава. Това бе нововъведената политика на Уайт за зареждане с нова кръв — според нея някой в края на двайсетте трябваше да бъде тихо изритан от хранилката.
Не е възможно да става въпрос за мен, помисли си Рей. Аз съм още млад. Да не говорим, че няма къде другаде да отида. Не че имам желание да ходя където и да е.
— Слушай сега, Рей — започна редакторът. Вече говореше по-тихо и очевидно имаше желание да приключи с онова, което бе решил. — Не можем да те изпратим да интервюираш новите групи.