Ти беше ли на „Удсток“?
Не бях, но мама ме заведе да гледам филма.
Кевин Уайт си пое дълбоко въздух.
— Предполагам, Рей, просто предполагам, че ако излезеш на свободна практика, ще ти се отрази благоприятно, а и за вестника ще бъде по-добре.
Очите на Рей заблестяха.
— Ще мога ли да ползвам бюрото си? — попита той.
Уайт се намести притеснен на стола.
— Ще се наложи да настаним някой друг.
Най-сетне Рей разбра. Щеше да бъде като онези журналисти на свободна практика, които се отбиваха в редакцията с надеждата някой да им подхвърли кокал — да напишат рецензия за нечий не особено успешен албум, да посетят някое от по-незначителните събития, — докато звездите на „Пейпър“ щяха да пишат за първа страница, Тери и Лион щяха да обикалят по цял свят и всеки техен материал щеше да бъде придружен със снимките им. Вече нямаше да има свое бюро, нямаше да бъде част от екипа, към който така и не се бе приобщил.
— Това е единствената работа, която искам — обясни Рей и това бе самата истина. Не можеше да си представи живота без „Пейпър“, без приятелите си, без обичайната рутина и ритуалите на рокендрола, които му донасяха спокойствие — пътуванията, прослушването на сингълите, всекидневните задължения, отвели го по места, които чувстваше като роден дом много повече от къщата, в която живееше. Обожаваше вестника, докато беше запален читател, обожаваше го и докато работеше в него като журналист. От която и страна на огледалото да погледнеше, той бе живата му кръв.
— Значи се налага да измислиш нещо по най-бързия начин — заяви Уайт, почувствал се неловко, че се държи като шеф на Ай Би Ем или друга корпорация. — Говоря за нещо, което да ми свърши работа.
В този момент Лион Пек се втурна в кабинета на главния.
— Трябва да ви прочета нещо — обясни задъхан той. — Много се извинявам… няма да ви отнема много време.
Уайт и Рей го зяпнаха.
— Ти не знаеш ли, че се чука? — сопна се Уайт. — Каква е тази тъпа шапка?
— Нацистите пак нахлуват — избъбри Лион и подръпна притеснен меката шапка. — Затова не трябва да се занимаваме чак толкова с буржоазните условности, по-важното е да намерим начин да ги спрем. — Той прочисти гърлото си и зачете от броя на „Сънди Телеграф“, който носеше: — „Този наистина обезпокояващ факт, потвърден от главните политически партии, сочи, че все повече хора се присъединяват към групировки, които вярват, че политиката трябва да бъде пренесена на улицата.“
— Е, и? — попита Уайт.
Очите на Лион искряха от вълнение.
— Шефе, бях там в събота. Погледни, погледни — настоя той и посочи синината под окото си. — Погледни какво ми направиха.
— Нищо ти няма — сряза го Уайт. Рей забеляза, че редакторът се държи много по-рязко с Лион, отколкото с него. Само че Лион не беше хлапе, когато постъпи на работа в „Пейпър“.
— Нека да напиша нещо по въпроса — помоли той. — Дай ми първа страница следващата седмица. Хитлер сам е казвал, че ако са го смачкали, докато е бил още малък, нямало да успее.
— Тези типове не са нищо повече от развилняла се група скинари — отсече Уайт, дръпна „Сънди Телеграф“ от ръцете на Лион и погледна тълпата с развети знамена на снимката. — Без карта няма да намерят и собствените си задници, камо ли да тръгнат да окупират Полша. — Сетне му подаде обратно вестника. — Елвис Костело е на първа страница следващата седмица. — Уайт се замисли. — Добре де, напиши 500 думи за Луишам. Някой ходил ли е на тази демонстрация?
Лион се усмихна.
— Шефе, предполагам, че не ме питаш за хилядите антифашисти, нали? Става дума за рок звезди. Говорим за рок звезди с будно съзнание.
Уайт изви очи.
— Говорим за име, познато на читателите ни.
— Няма такива. Прекалено заети са били с фотосесии и да си оправят зъбите, вместо да се борят против фашизма. Чух обаче, че Джон Ленън бил тук.
Рей зяпна. Втренчи се в Лион, неспособен да повярва на думите му.
— Ленън е в Ню Йорк — заяви той. — В сградата „Дакота“ е, заедно с Йоко и малкия Шон.
Лион поклати глава.
— Ленън е в Лондон — настоя той. — Щял да остане само един ден. Току-що ми се обадиха от „Еми“. Не пречи да го отбележим като факт. Отбил се е на път към Япония — изкиска се Лион. — На мен ми дай Маккартни. Поне Пол е наясно, че е стар досадник, който си е изпял песента преди години. Как си представяш бийтълса Джон да бодне значката си с председателя Мао и да пристигне на следващата демонстрация? Дали още си пази баретата? И дали не е по-добре да започнем революцията без него?