— Е, той поне я е започнал без теб — прекъсна го Кевин Уайт. — Кажи, Лион, какво ще направиш за нас?
Лицето на Лион помръкна. Рей знаеше, че винаги се говори така, когато искат да те вкарат в правия път. „Какво ще напишеш за нас?“
— Ами ще поработя над материал за демонстрацията — обясни Лион. — Мислех да я нарека „Предани последователи на фашизма“. Може би…
Уайт погледна листа, оставен на бюрото му.
— Лени и „Райфенсталс“ ще бъдат в „Ред Кау“ довечера. Утре сутринта да си готов с рецензия — 800 думи.
Лион кимна.
— Значи 500 думи за борбата срещу фашизма и 800 думи за Лени и „Райфенсталс“, които преди по-малко от година се мотаеха из клуб 100, вързали ленти със свастики на ръцете. Добре.
— Ние все още сме музикален вестник, Лион.
Лион се разсмя.
— Точно така. Ще вдигнем зашеметяващ купон, докато Рим гори.
— Добрият журналист е в състояние да пише за всичко. Погледни статията на баща си, излязла тази сутрин. Видя ли я? — обърна се Уайт към Рей. — Материалът е за студената война — има ли нещо по-досадно и отегчително от студената война?
— Не съм — отрони Рей, все още потънал в мисли за Джон Ленън. Знаеше, че бащата на Лион списва колонка за либерален вестник. Беше един от малцината журналисти на Флийт Стрийт, когото четяха и уважаваха в „Пейпър“.
— Става въпрос за упадъка на Великобритания като империална сила — обърна се Уайт към Рей. — Едно време сме участвали във войни, за да се борим за свободата. Ето че сега се впускаме във война, без да знаем защо. Страхотно. — Той поклати глава. — Наистина страхотно. Да му кажеш, че статията страшно ми е харесала.
— Много е сложно — отвърна Лион и отстъпи към вратата.
— Защо? — учуди се Уайт.
— Аз не говоря с него.
За момент настъпи мълчание. Лион срещна погледа на Рей и извърна очи.
— Така ли? — попита Уайт. — Добре.
Лион затвори вратата след себе си. Рей усети, че главният редактор на „Пейпър“ го наблюдава.
— Кажи сега — обади се Уайт. — Ще успееш ли да се добереш до Джон Ленън?
Рей си пое рязко дъх и усети как по лицето му избиват капки пот.
— Да ти осигуря Джон Ленън ли? На кого да се обадя? Как да ти осигуря Джон Ленън?
Уайт се разсмя.
— Няма да се обаждаш. Просто няма на кого. Нито на журналисти, нито на агенти. От „Еми“ не могат да ти помогнат, защото става въпрос за частно пътуване. Трябва сам да го намериш. След това ще поговориш с него. Ще го направиш като опитен репортер. Като истински журналист. Като бащата на Лион. Нищо повече. Смяташ ли, че можеш да се справиш?
Рей копнееше да каже на Джон Ленън толкова много неща, че сигурно нямаше да успее да продума, ако изобщо успееше да го открие сред десетте милиона под залеза.
— Не знам — призна той.
— Ако го откриеш — каза Уайт и кръвта му забумтя във вените, разпалвайки журналистическите му инстинкти, — ще го сложим на първа страница. Ексклузивно за цял свят: „Джон проговаря!“
— Ами снимки?
Уайт го погледна раздразнен и отчаян.
— Не и какъвто е Ленън в момента — сигурно вече е чукнал четирийсетака! Не става. Ще използваме някоя снимка от архивите. Какъвто беше едно време в Хамбург — с къса коса и кожено яке, кльощав и блед. Нали си го виждал как изглеждаше тогава?
Рей се замисли.
— Точно като… абе както трябва да е сега.
— Именно! Съвсем в стила на 1977 година. Типичен представител на 1977 година. „Бийтълс“, каквито бяха в Хамбург, изглеждат съвсем в стила на нашето време. Знаеш ли, че са били на спийд? Още отсега си представям първа страница: „Поредният младок в кожено яке, поел един Господ знае накъде…“
— Ама нали Лион каза, че утре си тръгвал!
Уайт стовари юмрук върху бюрото.
— Я стига, Рей. Ти журналист ли си… или най-обикновен фен?
Рей имаше нужда от време, за да помисли. Нямаше представа дали е истински журналист и дали някога ще стане. Как би могъл да разбере? Кой да предположи, че страстта му към музиката ще се превърне в работа? Като момче пишеше за музиката, защото темата бе по-интересна от останалите въпроси, които се разискваха в училищния вестник, защото ако отидеше да подрежда стока по рафтовете на местния супермаркет, нямаше да получава безплатно плочи.