По устните на Скип заигра срамежлива хитра усмивка, а той забоде поглед някъде в тавана.
— Ексклузивно, а? Големият ти удар.
— Точно така. Именно. Нали знаеш — трябва да го направя като истински журналист.
Скип кимна.
— Всички са в Лондон тази вечер — обясни той. — Джон Ленън… Даг Уд. Странна работа, мой човек. — Той се усмихна на Рей и го стрелна с поглед. — Тази вечер няма да има и следа от джаз и блус.
Рей се сети, че едно време Скип открил Даг Уд посинял и изоставен в някаква баня в Детройт. Дали пък не е било обратното? Както и да е, гледката сигурно не е била приятна. Нямаше нещо, което Скип да не знае. Той познаваше всички.
— Къде да го търся тази вечер, Скип? — В гласа на Рей пролича нервна настойчивост. Усети, че все още има някакъв шанс. — Ако беше на мое място, къде щеше да отидеш?
Скип се замисли.
— На твое място щях да пробвам в „Спийкизи“ или „Раундхаус“.
Рей се колебаеше.
— Мислиш ли, че ще открия Ленън в едно от двете?
Скип се намръщи.
— Джон Ленън ли? Съмнявам се, мой човек. Затова пък можеш да се докопаш до страхотна стока в кенефите.
Рей въздъхна. Не се сдържа. Спомни си, че макар Скип да познаваше всички и да знаеше всичко, упорито се говореше, че имал проблем с общуването. Баналните неща в живота убягваха на Скип. Той живееше на някакво по-висше астрално ниво.
— Това ясно, но той къде ще бъде? За Джон те питам.
Преди Скип да успее да отговори, вратата на стаята за прослушване се отвори със замах. Дребна възмутена жена с очила зяпна и двамата. Рей веднага се сети, че е от редакцията на „Кънтри Метърс“ на същия етаж.
Тя се стрелна към грамофона и гневно изтегли иглата от „Марке Мун“, а плочата изскърца обидено.
— Съобразявайте се с другите — сопна се, поруменяла от яд. — Не сте единствените, на които им се налага да работят до късно. — Прекрачи към вратата и спря.
— И вземете да проветрите!
Когато излезе, Рей и Скип се спогледаха.
След това избухнаха в смях, докато не усетиха, че са напълно омаломощени.
— Да вземем да проветрим! — повтори Скип Джоунс. — Шантава работа.
Мисти го откара до мястото, където обикновено прекарваха вечерите. Тери усети как сърцето му тръпне от радост. Много си падаше по това място. Струваше му се, че е попаднал на края на света.
От стария пазар за цветя на Ковънт Гардън нямаше и следа, всичко бе вдигнато. Мястото заприлича на Тери на поразените от бомби участъци, които бе виждал като дете, разровени, кални, с разрушени сгради и зейнали в пръстта ями. Всяка вечер нещо шаваше сред останките.
— Ето ги — обади се Мисти.
Двамата седнаха върху покрива на колата на баща й, паркирана на запустялото място, загледани как мъже във фракове и жени с официални рокли се появяват от тъмнината и внимателно си проправят път сред развалините. Това бяха зрителите на поредното представление в операта.
Тери и Мисти обичаха да наблюдават елегантните изтънчени хора, тръгнали към Кралската опера на Боу Стрийт — мъжете докарани във фракове и папийонки, съвсем като Дейвид Нивън и Джеймс Бонд, жените повдигнали леко дългите си рокли, обсипани с бижута, всяка от тях нагласена като принцеса Грейс от Монако, смееха се така, сякаш да минат през съсипания Ковънт Гардън бе забавна игра.
Жена в червена рокля, окичена с перли, им помаха и Тери и Мисти помахаха в отговор.
Почитателите на операта бяха приятелски настроени към младежите, които се стичаха, за да послушат бандите в клуба на приземния етаж на Нийл Стрийт. Тери бе решил, че е така, защото всички са тук поради една и съща причина. До един бяха дошли заради музиката.
— Едно време това е било градина — каза Мисти. Много обичаше да разказва. Той нямаше нищо против. Беше му приятно, когато споделяше с него разни неща. — Ти знаеше ли, Тел? Тук са отглеждали плодове и цветя. Затова са кръстили мястото Ковънт Гардън. Наистина е било градина.
— А сега е сринато от бомба — отвърна се той. — Да вървим да видим дали Даг е дошъл.
— Сигурно е било много красиво — продължи тя.
Тери нададе вик като кунг-фу боец и скочи от покрива на колата. Преди да тупне на земята, порази въображаемия противник със страничен саблен удар и изрита въздуха веднъж, втори път, дори трети път.
— Брус Ли — заяви доволно и приятелката му се усмихна в тъмното.