Тери бе наясно, че онези ранни дни са били истински и невинни, независимо че заглавията из вестниците издаваха недоволство и възмущение. Макар всички да бяха облечени като за бой или за чукане, или и двете, съществуваше някаква близост. Само че сега пред вратата на „Уестърн Уърлд“ бяха застанали злобни физиономии, впили неприкрито враждебни погледи в Тери и Мисти, докато двамата напредваха.
— Внимание, внимание, пришълци — изсъска Умника до рамото на Тери, готов да се разплаче. — Нахлули са пришълци.
С крайчеца на окото си Тери забеляза трима младоци, които не бяха с щръкнали коси, а гладко обръснати — страховити, лъскави голи глави, също като екстремисти скинари. Единият бе висок и неестествено кльощав, другият тлъст и отпуснат като върл почитател на бирата, докато третият бе като гардероб. Тъповатите им присвити очи проследиха Тери, докато минаваше, стиснал Мисти за ръката.
— Какво друго си получил за Коледа? — провикна се един от тях и останалите се разхихикаха едновременно.
Тери така и не разбра какво иска да каже, но усети, че думите на непознатия имаха за цел да го обидят. Това бяха „Псетата от Дагънам“.
Високият кльощав се наричаше Младши и бе нещо като лидер на малката група. Под дясното си око имаше татуировка, по-точно казано, три татуировки — три сълзи в цвета на черен разтопен лед, малка, средна и голяма, увеличаващи се по пътя си надолу по бузата му.
„Псетата от Дагънам“ бяха петдесет или шейсет, до един от пустеещите райони на границата между Ийст Енд и Есекс. Те подкрепяха и се кефеха на банда, наречена „Сюър Ратс“, а допреди година подкрепяха и се кефеха на „Уест Хам Юнайтед“.
„Сюър Ратс“ бяха прилични момчета от средната класа, завършили политология, и по време на интервюта се изказваха разумно и обосновано за олигархията и перманентната революция, за Мао и детройтската банда МС5.
Тери ги бе придружавал на турне и ги намираше за очарователни. В жестокия, подмолно брутален свят на музиката им имаше нещо неустоимо, а актьорът певец Иън Дюри ги бе определил като неуправляеми келеши от фондовите жилища. Те не бяха като Тери, който бе наясно, че никога няма да бъде корав мъжкар, както му се искаше. Нямаше да успее да се превърне в истински представител на момчетата от предградията.
Бе виждал Младши и „Псетата от Дагънам“ по представяния на „Сюър Ратс“, блъскаха се един в друг пред сцената — странни нови прийоми, нещо, което не бе виждал никога досега, нещо като измисления танц на Умника, само че еволюирал по доста грубиянски начин, — биеха се помежду си, биеха и останалите, крещяха вдигнали глави към луната, покрити с мръсотия, до един момчета, които нямат какво да губят. Наоколо започваха да се мотаят все повече като тях. Не даваха пет пари за риториката в училищата по изкуствата за новата музика, нито за теориите, свързани с безразличието и досадата, обзели тийнейджърите, нито за тениските на „Вивиън Уестуд“. Бяха дошли заради бунта. Бяха тук, за да се похилят, да куфеят, да размажат заведението, ако им се прииска.
Тери не се обърна към тях, докато те го оглеждаха злобно от опашката. Плашеха го. Ако кажеха и дума за Мисти, тогава честта и кавалерското чувство щяха да го принудят да се изправи пред тях и да се остави да го сритат, защото бе наясно, че няма никакви шансове в схватка с „псетата“. Само че те премълчаха и той почувства невероятно облекчение.
— Просто не им обръщай внимание — рече му Мисти.
— Да не мислиш, че ме е страх от тях? — отвърна Тери шепнешком.
На вратата ги чакаше притесненият Рей.
— Трябва ми касетофонът ти — започна направо и избъбри всичко на бързи обороти. — Моят се скапа. — Косата му падна пред лицето, ала той не си направи труд да я отмести. — У теб ли е твоят? И батерии ми трябват. И една деветдесетминутна касетка.
Тери го изгледа.
— Защо ти е? — полюбопитства.
— Ще интервюирам Джон Ленън.
— В колата е — обади се Мисти, извади ключовете и ги подаде на Тери.
Тери впи очи в ключовете.
— Защо ти е да говориш с Джон Ленън? След седем години ще бъде 1984 година. Да не би да си мислиш, че някой ще помни „Бийтълс“ през 1984.