Опашката започна да навлиза в клуба. Гримът на мераклиите бе потекъл, потните тела се блъскаха. Рей въздъхна.
— Просто ми дай касетофона.
— Влез поне за малко — помоли Тери и пусна ключовете в джоба на сакото, — пий една бира. След това ще отидем да го вземем. Ти знаеш ли кой ще бъде тук тази вечер? Нямаш представа с кого ще те запозная. Със самия Даг Уд!
Рей никак не се впечатли.
— Не ми е притрябвал Даг Уд.
Тери се натъжи.
— Даг е бил на „Удсток“.
Рей се изсмя.
— Да, нали го разкараха от сцената.
Той погледна Тери и Мисти. Нямаше търпение да се заеме със задачата си, но и не бе против да поотложи малко търсенето. Дори да откриеше Джон Ленън, нямаше представа какво да му каже.
— Добре, една бира — съгласи се Рей и се усмихна, когато забеляза възторга по лицето на Тери. Тримата влязоха вътре, подминаха бияча, пресякоха лекьосаното с петна от бира фоайе и потънаха в тъмното заведение. Тери усети как музиката бумти и отеква в тъпанчетата му, а след това шумът се превърна в песен — на сцената долу се бе качил Били Блицън, за да изпълни най-готиното си парче — „Надрусайте се всички“.
Тери стисна зъби, а очите му се замъглиха от удоволствие. Все едно че слизаше от самолета в някоя екзотична страна. Този различен свят те блъскаше право в лицето — шум, жега и миризма на пот, бира „Ред Страйп“ и ганджа. Изведнъж въздухът сякаш намаля. Били Блицън се качи на сцената.
Преди пет години Били беше в банда, която Тери обожаваше — „Лост Бойс“, нюйоркчани, които пееха за боклуците в града, за момичетата, които плачели под душа, за манхатънския Вавилон, но с онзи дързък блясък, характерен за седемдесетте, натъпкан в ботуши с дебели подметки. Били бе станал приятел на Тери, беше може би най-добрият му приятел извън „Пейпър“ — един от онези американци, свирили в клубовете Си Би Джи Би, „Максес Канзас Сити“ и „Ботъм Лайн“, които се стичаха към Лондон, за да се преселят тук, нанюхали предстоящата златна треска. Можеха да се веселят заедно, каза си щастливо Тери. Даг Уд и Мисти, и Рей, и Били Блицън. Вечерта щеше да е истински разкош.
От мрака в тях се взираха щедро изрисувани лица, покрити с пиърсинг. Други пролъскваха за момент, след това изчезваха. Ето го и Умника, ухилен като луд, отпива глътки „Ред Страйп“ от кутийките, които държеше във всяка ръка. Тук бе и почти известната Грейс Фюри, най-нашумялото в момента момиче. Тя бе червенокоса, с черен чорапогащник, с някакъв корсет от изкуствена материя и шотландска пола, която щеше едва-едва да покрие бикините й, ако бе благоволила да си сложи. Тери усети горещия дъх на Мисти по врата си и се опита да не гледа към мястото, където свършваше полата и започваха краката на момичето. И Грейс можеше да дойде с тях.
Някой се притисна в него. Едва навлязло в пубертета хлапе бе раздрало сакото от униформата си и го бе скачило с безопасни. Тъй като светът на възрастните бе прекалено бавен и глупав, за да им ги продава, повечето им дрехи бяха импровизации или домашно ушити. Също като Тери, мнозина от тях бяха със саката на вече починали хора.
Грейс Фюри може и да се беше спретнала от магазините в далечния край на Кингс Роуд, но останалите наоколо си бяха сложили тениски, поръчани от разни каталози, нарочно разкъсани на места, украсени с безопасни игли и надписи от плочи на „Клаш“
— „Бял бунт“, „Придай си тежест“, 1977 — направени с импровизирана щампа, пришити букви или химически молив.
Докато се промъкваха бавно през тълпата, Тери усещаше Мисти зад него, плъзнала ръка около кръста му, а Рей се опитваше да не изостава. Според наблюденията на Тери, Рей бе третият човек с дълга коса, влизал в „Уестърн Уърлд“. Другите двама бяха Джими Пейдж и Робърт Плант — дошли, за да огледат новата сцена тук. Тъй като никой нямаше представа дали тази музика щеше да властва над всичко през следващите десет години, или да потъне в забвение, никой не можеше да прогнозира дали по същото време догодина тези банди ще имат договори и ще са станали богати и известни, или ще се редят на опашките за безработни, или ще бъдат мъртви. Тъкмо това бе най-хубавото, според Тери. Никой нямаше представа какво ще се случи.
Заслизаха надолу и усетиха как полуразклатената стълба скърца застрашително под тежестта им, наложи се да прекрачат някакъв младеж в кожено яке „Луис“ и розова татуировка, припаднал в самата й основа, и най-сетне се озоваха в „Уестърн Уърлд“. Тери не можа да сдържи усмивката си.