Били Блицън се бе качил на ниската сцена, не по-голяма от кръгла маса, мяташе пищната си черна коса пред подскачащата тълпа, остави китарата да се залюлее отстрани, докато забиваше въображаемата спринцовка в ръката си.
— У-ху! — пееше Били, а тълпата направо полудя. — Надрусайте се всички!
След това Били стисна отново китарата и се опита да изпълни патешкото ходене а ла Чък Бери на тясната сцена. Очите на Тери радостно заблестяха.
Групата на Били — P45, бяха сбирщина местни музиканти, подстригали се късо, за да се боядисат след това в сребърно. По това време миналата година в очите на Тери те приличаха на рокери — с лъскави дрешки, надути като Доктор Фийлгуд и вечно нацупени надменно. Ако Били не подпишеше договор, по това време догодина те пак щяха да нахлузят различни панталони и да са с различни прически. Тери знаеше, че Били е щастлив с тях, защото всеки от групата познаваше петте ноти, които трябваше да изпълни, и бе наясно откъде да купи наркотици в „Чок Фарм“, но като музиканти бяха без значение, защото Били Блицън предпочиташе да го дава соло напоследък и се опитваше да се превърне в нещо като Дийн Мартин на новата музика.
— У-ху! Надрусайте се всички!
На иглите все още им предстоеше да си пробият пътя в Лондон, ала за нюйоркчанин като Били това вече бе стара работа, начин на живот, нещо, с което да се изперчи, за което да пее, начин да смачка дребните, лондонски почитатели на амфетамините и тревата. Американците вече бяха наясно какви поразии можеха да сътворят наркотиците и се надуваха с наученото, сякаш бе диплома от колеж. Тери пееше с пълно гърло „Надрусайте се всички“ и не чуваше нито дума. Иглите все още притежаваха очарование, тъй като не бяха достатъчно популярни.
— Ето го и Даг — каза Мисти и започна да подскача на място. Тери я зяпна слисан. Тя подскачаше на място! Досега си мислеше, че го прави единствено заради него.
В следващия момент Тери погледна Даг Уд и се ухили срамежливо. Това бе истина, бе на крачка от мига, за който копнееше още от Берлин. Даг Уд — герой, рок звезда, приятел — бе в „Уестърн Уърлд“ и приличаше на крал в изгнание или нещо не по-малко величествено. Беше в дъното на заведението, колкото бе възможно по-далече от сцената, на единственото място, където тълпата не бе прекалено гъста и човек можеше да се настани на някоя разклатена маса. Лицето на Даг сякаш бе издялано от гранит, провисналата му бяла коса бе пригладена назад, големите му изпъкнали очи оглеждаха разбушувалите се тела, сякаш пред него бе собственото му подземно феодално царство. Копринената му риза бе наполовина смъкната от раменете и мускулите му изпъкваха. Правеше се на тежкар, който отстоява позицията си, реши Тери. Даг бе заобиколен от хора — музикантите му, зализания набит мениджър, чернокоса германка, наречена Криста, която може и да му бе гадже, но можеше да бъде и дилърът му на наркотици, а много вероятно да бе и двете, плюс някои от по-дръзките редовни посетители, събрали достатъчно кураж, за да се приближат до масата. Всички останали, онези, които не гледаха Били Блицън, се опитваха да привличат внимание с показност, само че не успяваха да постигнат желания ефект. Хлапета, от чиито лица никога не слизаше маската на отегчение и досада, дори когато разлееха бира върху някой от „Бъзкок“ или се изпикаеха до музикант от „Секс Пистълс“, или настъпеха някой от „Странглърс“, бяха зяпнали ококорени Даг Уд — Кръстника, трънчето в петата на поколението на „Удсток“, мъжът, който бе положил началото. Даг Уд забеляза Тери Уорбойс и се разсмя.
— Успя значи, успя и още как! — възкликна Даг, приближи се до него, гласът му бе изненадващо дълбок и дуднещ. Плесна Тери по рамото с такава сила, че младежът усети болка. — Намести ме значи на първа страница. Мой човек, ти си журналист един път.
Тери усети, че лицето започва да го боли, така се бе ухилил.
Знаеше как стават тези работи. Знаеше, че може да се сприятели с някоя рок звезда за известно време, стига да му осигури първа страница в „Пейпър“. Само че Даг бе различен. Не беше някой надут опортюнист с рошави бакенбарди, допреди шест месеца бълвал разни музикални простотии. Даг бе голяма работа — той бе пълзял по счупени стъкла из тексаски барове за моторджии по времето, когато „Бийтълс“ са се отдавали на трансцендентална медитация, бе храчил кръв и бе пращал света да върви на майната си много преди подобни изцепки да дойдат на мода. Когато се срещнаха в Берлин и си паснаха, Тери повярва в истинския Даг. Отношенията му с Даг бяха като с Били Блицън. Всеки уважаваше таланта на другия.