Всичко тук бе странно, ново и много различно.
Танците. Движенията, които Лион бе свикнал да вижда, изобщо не можеха да минат за танци. Признаваше само движението като на бутало — нагоре и надолу, все така до безкрай, за да изпуснеш парата. Само че тук в „Голдмайн“ си имаха сложни стъпки и някакви тайни непонятни движения — тук наистина можеха да танцуват, също като Джийн Кели и Сид Чарис. Танците на тези хлапета изглеждаха естествени като дишането. Тогава Лион си помисли: защо не мога и аз да се движа по същия начин?
Ами дрехите? В „Уестърн Уърлд“ се обличаха така, сякаш бяха успели да се докопат до някакви дрипи след ядрен удар. Затова пък в „Голдмайн“ се обличаха като за сватба. В „Уестърн Уърлд“ дрехите бяха в най-различни нюанси на черното. Тук, в „Голдмайн“, всичко по тях бе впито, бяло, косите им бяха накъдрени, нагласени, всички изглеждаха така, сякаш току-що са се изкъпали. Ами светлините!
В „Уестърн Уърлд“ почти винаги цареше пълна тъмнина, като се изключат голите крушки над бара на горния етаж и сцената на долния. „Голдмайн“ бе като живак с разноцветните извънземни лазери, въртящи се диско топки и пулсиращи стробоскопи. Лион срамежливо си поръча коктейл с водка и го изпи на един дъх, а вкусът на портокал полепна по езика му, усети как „Смирноф“ навлиза в кръвта му и остана загледан като хипнотизиран в потоците пъстроцветни светлини над препълнения дансинг. Опитваше да се разбере в каква последователност синьото заблестява след червеното и бе убеден, че ще разбере, стига да се вглежда достатъчно внимателно. Тук имаше толкова много цветове. Нямаше представа, че съществуват толкова много.
Ами музиката. Тук не свиреха на живо. Нямаше хлапета в кожени якета, които да се пънат на сцената и да пускат лафове като: „Това изпълнение е за пенсиите. Едно! Две! Три! Четири!“ Тук имаше само плочи, диджеят се бе заврял в кабинката си, но атмосферата по нищо не приличаше на студената смахната неприязън, която цареше в „Уестърн Уърлд“, докато пускаха записи между изпълненията на групите. Докато тук диджеят владееше положението. Каква музика само!
Кой знае защо Лион очакваше „Голдмайн“ да се окаже царството на романтиката и показността — а излезе много по-нарцистично, много по-езотерично — непрекъснатите призиви да се танцува придаваха някаква неповторимост. Лион не бе чувал такава музика досега. Стори му се с по-хард, по-яко, по-истинско звучене, а диджеят гордо обявяваше имена, попадения и редки издания на записи. Тук бяха също толкова елитни, колкото и хлапетата в „Уестърн Уърлд“.
Мястото не беше за него. Нямаше място тук. Какъв беше смисълът от списанието в чантата му? Защо беше жив? Мечтаеше да срази фашизма, да задуши несправедливостта, да промени света. Затова пък в „Голдмайн“ мечтаеха единствено да оставят света зад себе си. Въпреки това си поръча втори коктейл, защото никак не му се тръгваше.
Тук имаше нещо, което го задържаше — на дансинга не се пънеха надути копелдаци, непрекъснато променящите се цветове на епилептичните коледни светлини и най-вече преливащият се от парче в парче ритъм, безмозъчната радост, която създаваше музиката, преминаването на записите един в друг, също като река от музика — всичко това му се струваше хипнотично, вълшебно и невероятно успокояващо.
Лион започна да се поклаща на бара, наблюдаваше дансинга и му се прииска да притежава достатъчно смелост, за да се присъедини към тях. Много му се искаше да събере малко дързост, за да се качи при наконтените хлапетии с тесни дрешки. Искаше му се да е достатъчно непукист, за да потанцува.
И тогава я видя.
Беше в средата на дансинга.
Най-красивото момиче на света.
Бе заобиколена от приятели, всички до един танцуваха на ново парче, сякаш то бе причината да дойдат. Вдигаха ръце над главите си и пискаха, а стъпките им минаха на по-висока скорост. Някой изсвири и Лион подскочи.
Отначало плочата, на която танцуваха, му се стори същата като всяка друга, която пускаха в „Голдмайн“. Поклащанията, изнасянето на телата, ритъмът бе пронизан от ситен порой, изпълнен на пиано, последван от самотен взрив на духов инструмент, докато накрая, сякаш след цяла вечност, се чуха гласовете.
— „Жалко! — пееха бек вокалите, пронизани от съвършен женски глас. — Огън се разгаря в цялото ми тяло!“ — Накрая певицата изрече нещо, което Лион не успя да разбере, последвано от хор на момичетата. — „Жалко! — повтаряха те отново и отново, а певицата обясняваше, че майка й не я разбира, хорът стенеше като поболели се от любов ангели: — В прегръдките ти, където копнея да бъда… копнея…“