Когато беше по-млад, Лион участваше в политическия живот на училището и университета. Сега обаче бе съвсем различно. Лицето на пакистанеца, който държеше магазин в края на улицата, където Лион бе клекнал, бе нарязано от ножа на някой расист. Нацистите се завръщаха. Истина бе. Човек или трябваше да направи нещо по въпроса, или да върви да гледа „Аеросмит“ в Рединг.
По-късно следобед в този слънчев съботен ден, когато бунтът започваше да се превръща в спомен, също както когато Лион хвърляше киселина в залите на Лондонската школа по икономика, той спря пред магазин за техника на Оксфорд Стрийт, за да види новините на десетките телевизори на витрината. Бунтът бе водещата новина. Единствената новина. Четвърт от столичните полицаи бяха изпратени да потушат размириците и въпреки това не бяха успели да се справят с положението.
Лион се запита дали някой от читателите на „Пейпър“ е отишъл в Луишам, след като е прочел мижавото му съобщение. Запита се дали бе постигнал нещо. Запита се дали в най-скоро време няма всички да заговорят — наложи му се да погледне така наречения си материал — за ПКПРФЛ. След това обърна страницата и обявите го върнаха към действителността. Истината бе, че читателите им се интересуваха предимно от тях.
ЗАПРИЛИЧАЙТЕ НА СКАНДИНАВЦИ! Сабо е скандинавски стил — 5,50 лири стерлинги… Ризи от тензух за 2,70 лири плюс 20 пени за опаковка и доставка… Хипарски рисувани клош панталони — „първокачествен памучен рисуван клош“. Все още само за 2,60 лири стерлинги.
Лион насочи мислите си към модните тенденции с огромно нежелание и се зачуди още ли има хора, които носят тези боклуци. Той самият приличаше на Рамон с къса коса — лондонски вариант на типичен нюйоркчанин. Този стил нашепваше: старая се, но не прекалено.
Лицето и тялото на Лион все още не съответстваха на зализаните мъжкарски дрехи. На двайсет бе слаб като хрътка, създаваше впечатление на крехко момче, на което не му се налага да се бръсне повече от веднъж в седмицата.
На ревера на коженото моторджийско яке от „Луис“ бе закачил пластмасова значка, на която Джими Хил бе застанал в профил също като Владимир Илич Ленин. Носеше прави дънки „Левис“, поизносена тениска с „Тин Лизи“ отпред, бели маратонки „Адидас“ с три сини ленти отстрани. Това си оставаше типичната униформа за всеки отракан мъж, който живееше в големия град през лятото на 1977 година, въпреки че Лион бе придал свой облик на униформата с мека шапка, купена от магазин за стоки втора ръка. Колкото и да бе странно, човек не можеше да види подобно съчетание на последните страници на „Пейпър“, където все още се опитваха да пробутват останките от модата и духа на шейсетте.
Бижута с листа от канабис. Листо от масивно сребро на сребърна верижка — 7 лири стерлинги.
Лион затвори „Пейпър“ и поклати глава. Нагласи меката шапка. Все едно че нищо не се бе променило. Все едно че навън не се водеше война.
На Лион му се струваше, че всички, които познава, живееха в сън още от шейсетте. И колегите му в „Пейпър“, и всички читатели до един, и баща му — най-вече баща му, който в продължение на няколко години бе член на „Кампанията за мирно ядрено разоръжаване“, но сега предпочиташе да членува в голф клуб.
Какво им ставаше на всички? Нима не разбираха, че е дошло времето да надигнат глави, за да отстояват убежденията си? Защо според тях Националният фронт бе организирал демонстрацията в Южен Лондон? Той отново докосна синината на бузата си и му се прииска петното да остане там завинаги.
Изобщо не ставаше дума за незначително кривване от модата — да предпочете дълга коса или къса щръкнала, клош панталони или прави тесни, музикалните легенди Елвис или Джони Ротън. Трябваше да направи много по-съществен избор — дори не просто между Националния фронт и Социалистическата работническа партия, които оклепваха както им падне лозунгите на конкурентите си из целия град, също като бандите от „Уестсайдска история“, същински Шаркс и Джетс на политическия екстремизъм, — а да избере между зло, омраза, расизъм, ксенофобия, фанатизъм и тяхната противоположност.
Разтреперваше се от страх всеки път, когато си спомнеше за Луишам. Замеряха демонстрантите с камъни. Лицата около него бяха разкривени от омраза. Полицаите удряха с палки, блъскаха с крака и колене. Пламваха неочаквани схватки, размахваха се юмруци, раздаваха се ритници, когато някой от участниците в демонстрацията пробиеше полицейския кордон. Конете се насраха от страх, когато ги пришпориха, за да навлязат сред демонстрантите. Лион разбираше как се чувстват нещастните животни. Луишам бе първият случай на насилие, в който участваше, ако не се брои един побой на игрището, докато беше в началното училище. Тогава загуби.