Барабанистът, по-тъпият брат, с издути бицепси, подчертани от елече без ръкави, протегна месестата си ръка и повика Тери като отдавна изгубен приятел. На Тери му се прииска онзи да спре да се занимава с него, защото това започваше да го дразни. Мина покрай барабаниста и пое нагоре по стълбите, прескачаше през стъпало, заобиколи брата басист, когото харесваше, особено след като прекара с него известно време в Берлин и си мислеше, че са приятели. Вече бе разбрал, че с тези хора не можеш да завържеш истинско приятелство.
На края на стълбите вратата бе отворена и в помещението се вихреше купон. Един сервитьор се опитваше да се пребори за подпис за поръчаните напитки. Подаде химикалката на Тери, когато младежът приближи, и той драсна разсеяно върху сметката, върна химикалката на сервитьора и влезе в стаята, без да се бави и секунда повече.
Бе пълно с хора. Някои познаваше. Това бе останалата част от бандата на Даг. Имаше лица от „Уестърн Уърлд“. Бяха дошли и други музиканти, вероятно също отседнали в „Бланк“. Тук беше и човекът, на когото Тери пробута ситните сини хапчета в тоалетните в „Раундхаус“. Най-сетне погледът му попадна на познато лице. Били Блицън се беше разложил на канапето, дребен, докаран, косата му се пилееше навсякъде, безупречното му сако бе разкопчано, той смучеше огромна цигара с трева.
— Ти нямаше ли представяне тази вечер? — попита го Тери. — Мислех, че Уоруик Хънт ще дойде за втората част. Не трябваше ли тази вечер да се състои големият ти пробив, за който да пиша рецензия?
Били го погледна обидено.
— Време — дал Господ. Ти кой си бе? Да не се имаш за майка ми?
— Освен това си мислех, че дори не харесваш Даг Уд — натякна Тери, докато се оглеждаше. От нея нямаше и следа. Къде се беше завряла, мама й стара? — Нали каза, че бил задник? — Тери започна да се криви, докато имитираше американския му говор. — Задник, а?
Били засмука отново цигарата и не благоволи да дава повече обяснения. Едно научих за нюйоркчани, каза си Тери. Ще ги откриеш там, където са наркотиците. В този момент погледът му попадна на Мисти.
Беше в другия край на стаята, излизаше от банята, последвана от Даг Уд. След това се облегна на стената и Даг застана пред нея и подпря длани от двете страни на главата й, сякаш за да не й остави път за бягство. Тери се стрелна напред през претъпканата стая.
— Здрасти, мой човек — обърна се Даг към него и свали ръце, сякаш не се бе случило кой знае какво. — Къде се замота?
Тери зяпна Даг, а след това Мисти. Осъзна, че няма представа какво да каже. Нито какво да направи. Нямаше представа какво става. Знаеше само, че тая работа никак не му харесва, че самоувереността му се стопява заедно с отзвучаващото действие на сулфата.
— Да не би това да е моят „Джак Даниълс“ и коката ми? — попита Даг мазно, като дипломат от външно министерство. — Крайно време беше.
Широка доволна усмивка плъзна по лицето му и той се спаси нанякъде, а Тери остана сам с момичето си, съвсем сам в хотелската стая и зачака тя да каже нещо.
— Какво? — попита Мисти.
Кокореше се невинно и неразбиращо.
Тери бе поразен.
— Какво ли? — попита той. — Как така какво?
— Кажи какво има? — В гласа й се промъква раздразнение.
— Защо се измъкна така? — атакува я той, по-скоро ядосан, отколкото наранен. — Какво става? Мама му стара, Мисти!
Момичето заоглежда ноктите си.
— Не съм се измъквала. — Въздъхна сякаш разговаряше с досадния си баща. — Я споко. Моля те, Тери.
— Споко ли? — избухна той. — Споко, значи. Как така споко? Ама на теб какво ти става тази вечер?
Ръцете й издраскаха въздуха, не се захванаха за нищо, докато тя се опитваше да намери думи. Сякаш присъствието и държанието му я побъркваха. Той започваше да се плаши. Работата изглеждаше дори по-зле, отколкото предполагаше.
— Нищо — отвърна тя. — Или може би всичко.
— Настоявам да ми кажеш какво става тук. — Отчаяно се опитваше да запази самообладание. Трябваше да върне нещата там, където бяха преди няколко часа. Трябваше да се постарае да не се държи като онези мъже, за които феминистката Джърмейн Гриър предупреждаваше. — Просто искам да разбера…