— Не е нужно да бързаш, libeling — рече му ласкаво. — Спокойно.
Той я наблюдаваше как се надига от канапето и пристъпва към него, усети как притиска сребърната сламка към дланта му, почувства устните й върху своите, пръстите й се заровиха в косата му и той отвърна на целувката, ръцете му стиснаха дупето й, без да изпуска сламката. Усети желанието му да набъбва, а след това се предаде.
За момент си помисли, защо не? Защо просто не я обладае, а след това да се върне на партито? Какво толкова? Но рязко се спря, отдръпна се, сякаш бе удавник, който се бореше за живота си, и пристъпи към вратата, макар че ерекцията му и гласът й го теглеха назад.
— Не става, трябва да вървя — отвърна той, без да е сигурен дали говори на Криста или на себе си.
Тя отново повтори името му, ала не се опита да го спре, не настоя, а той се качи в асансьора и нервно и настойчиво започна да натиска копчето за първия етаж, ала когато се озова там, завари тишина, защото партито бе свършило или пък се бяха преместили някъде, и на вратата, пред която се бе разписал за доставка по стаите, висеше надпис „Моля не ни безпокойте“. Беше решил, че това е стаята на Даг — защо не? Само че бе по-вероятно апартаментът да е на Даг, нали така? Огледа коридора, но вратите бяха затворени и на всяка бе закачен надпис никой да не безпокои обитателите. В гърдите му забълбука гняв. Къде се беше дянала? Къде беше момичето му?
Заблъска по вратата на стаята, в която бяха, започна да вика името на Мисти, без да обръща внимание на американеца, който се провикна отвътре да ходи да си го начука. Най-сетне братът барабанист отвори вратата със замах, въздъхна тежко както бе чисто гол, целият нашарен с татуировки като японски гангстер, и с досада прати Тери да си ходи вкъщи.
— Няма я тук, разбра ли?
Над рамото му Тери зърна една от изпадналите вампирки от „Уестърн Уърлд“, коленичила на пода, сякаш чакаше да дойде времето за молитва.
— Нищо не съм разбрал — отвърна Тери. — Няма нищо за разбиране.
— Много лошо, малкият — промърмори барабанистът и трясна вратата в лицето му.
Тери пое по коридора, без да спира да вика името на Мисти, докато стигна до препятствие — поднос, останал от доставка по стаите. Задумка с юмрук по врата след врата, докато китката и малкият му пръст започнаха да пулсират от болка, а гласовете зад затворените врати редяха недоволно заплахи. В края на коридора Тери съзря изражението си в огледало на стената и застина на място. Приличаше на маймуна, пребледнял от спийда, с насълзени очи, защото бе изгубил момичето си. Нямаше нищо общо със зрял мъж. Абсолютно нищо общо. Не искаше да става така. Всичко му се изплъзваше.
От най-близката количка дръпна бутилка шампанско и я запокити с все сила по огледалото. Имаше чувството, че наоколо продължават да се чупят стъкла, когато двама от охраната дотичаха по стълбите. Тери стоеше като хипнотизиран, докато огледалото се разпадаше на блестящи звънтящи парченца по пода, които пееха своя мелодия. В следващия момент те го сграбчиха.
След това го поведоха.
— Мисти! — изкрещя той и се опита да забие пети в мокета. — Мисти!
Мисти обаче я нямаше, от стаите надничаха непознати, ала нито един от тях не рискува да махне предпазната верига.
Охраната на хотела повлече Тери надолу по стълбите, прекараха го през фоайето, а закъснелите туристи го зяпаха, сякаш бе някой ненормалник, и той усети как желанието да се съпротивлява го напуска. Чу как двамата от охраната избухнаха в смях.
Озова се пред огромните стъклени врати, сам в нощта, проснат на тротоара, а охраната го заряза да изкрещи името й за последен път и да се взира в прозорците с надеждата да я зърне. Прозорците нагоре тънеха в мрак, само на няколко места плуваха сенки. Можеха да са на кого ли не.
Изправи се бавно, в пълното съзнание, че не е Брус Ли, че е слабак, че я е загубил още при първото препятствие, че в момента друг чука момичето, което обича. Някъде в далечината камбаните възвестиха полунощ.
Изправи се на крака, усети дъжда по лицето си, а загубата й му дотежа като непосилен товар. Никога досега не се бе чувствал по този начин. Никога не бе принизяван чак толкова от друго човешко същество. Цялото нещастие, ревност и ярост, всички черни чувства се сляха в образа на деветнайсетгодишно момиче.
Изкрещя името й за последен път, макар да знаеше, че е напълно безсмислено, и викът прозвуча натежал от болка. Това бе любовната песен на Тери Уорбойс.