Докато стоеше и докосваше болезнените места по тялото си, те се появиха иззад ъгъла и кръвта замръзна във вените му.
Бандата на Тед.
Бяха цялата глутница ужасяващи силуети — с щръкнали коси, лъскави от брилянтин, телата им се издължаваха неестествено от наметките, краката им изглеждаха тънки заради впитите панталони, натъпкани във войнишки кубинки. Водеше ги чудовището Тич, Франкенщайн на бандата, крайниците му бяха толкова едри, че всяка крачка изискваше огромно усилие.
Май се беше събрала цялата банда — три поколения, от пъпчивите бледи тийнейджъри, чак до белязаните четирийсетгодишни типове, натрупали четвъртвековен опит, чак до дядовците, старците на глутницата, жестоките стари лъвове с окапали зъби и оредели перчеми.
Тери остана на място, готов да посрещне съдбата си, неспособен да помръдне, дори да трепне, защото знаеше, че каквото и да предприеме, ще бъде безнадеждно. Примири се, че ще го млатят до безсъзнание, и вече не го беше грижа в чие легло се е приютила Мисти.
Тогава се случи нещо невероятно.
Бандата на Тед го подмина, просто го заобиколиха, сякаш бяха хищни риби, загубили апетита си. Тич мина толкова близо, че Тери усети аромата на тютюн, черно пиво и афтършейв „Брут“.
Никой не го докосна.
Дори не го погледнаха.
Просто го оставиха на произвола на съдбата.
Докато бандата на Тед го подминаваше, единствените звуци, които Тери долови, бяха гръмовните удари на собственото му сърце, тихото проскърцване на кубинките им и приглушените вопли, докато войните скърбяха за мъртвия си крал.
Втора част
1977 — Ангелите са толкова малко
8.
Тери бе застанал по средата на Оксфорд Стрийт, а фордът „Англия“ се носеше към него.
Фаровете му блестяха, шофьорът натискаше клаксона. Тери си свали мохерното сако и го размаха като тореадор, готов да се разплаче. Хемингуей, каза си той. „Смърт следобед“. Ще й липсвам, когато си отида от този свят.
Вече виждаше лицето на шофьора, разкривено от гняв и страх, до него седеше момиче, жена с дълга коса, подгъната в краищата. Типичните хипари, каквито човек засичаше поне по десет милиона пъти на ден. Беше прикрила лице с ръце. Изглежда пищеше.
— Хайде де — подкани ги Тери и размаха сакото, докато колата се носеше към него. Усети, че спира да диша.
Автомобилът изви, за да го избегне, джантите се отриха в бордюра и фордът профуча като зелена виелица, последван от метално стържене. Страничното огледало закачи сакото на Тери и го изтръгна от ръцете му. То падна пред „Равелс“ и когато Тери пристъпи, за да го вдигне, чу как шофьорът реди обиди. Въпреки това фордът „Англия“ не спря. Сигурно бяха решили, че е някой откачен.
Тери грабна сакото си от земята и загледа обувките на витрината на „Равелс“. Всички му се сториха в някакъв особен цвят, за който не бе чувал досега — нещо като смачкано пурпурно. Наричаха го патладжанено. „Патладжанената ни колекция е вече на ваше разположение“. Тери поклати глава. Имаше чувството, че не разбира нищо. Като че ли около него се случваха безброй неща, за които нямаше никаква представа. Замисли се — какво ще стане с мен? Кой ще ме обича? Удари витрината с всички сили. След това замахна отново.
Сигурно стъклото бе по-яко от обикновените, защото ръката му изтръпна, а то дори не трепна. Бе застанал като някой ненормалник и оглеждаше изранените си и пулсиращи от болка кокалчета. Тогава чу мотора на автобуса.
Беше огромен, на два етажа, номер 73 и фучеше по Оксфорд Стрийт от обратната страна на улицата. Тоя май е кривнал от правия път, каза си Тери, вдигна мохерното сако и го изтупа от мръсотията. След това го стисна с две ръце, застана в средата на Оксфорд Стрийт и зачака приближаването на машината.
Автобусът не намали, не наду клаксон и с нищо не показа, че се кани да отбие встрани. Или шофьорът не бе видял Тери, или просто не му пукаше дали ще го сгази. Бе напълно очевидно, че животът на Тери не означава нищо за шофьора. Младежът се облиза. Автобусът приближаваше. Идваше все по-близо. Господи, беше огромен. А Тери не искаше да умре.
Метна се встрани и се пльосна по корем и лакти, изпъшка от болка тъкмо когато автобусът профуча и кривна към едната страна на улицата, след това към другата, чу се скърцане на гуми и джанти. Сетне се наклони на двете си огромни колела, после на другите две и остана така цяла вечност, преди да се килне, и огромното червено чудовище се строполи сякаш на бавни обороти на земята сред свистене на въздух и звън на счупено стъкло, но така и не спря, все още се влачеше на едната си страна по Оксфорд Стрийт, а металът стържеше по асфалта и разпръскваше искри.