Тери бе на колене, не му достигаше дъх, докато хлипаше ужасен. „О, Господи, дано да не са ранени. Моля те, Господи, ще направя каквото искаш.“ Надигна се бавно и пристъпи към изпочупения двуетажен автобус. И тогава ги видя.
Младши се появи първи, отвратителната му обръсната глава се измъкна от кабината на шофьора, сякаш бе някакъв люк, а татуировката на трите капки изглеждаше като черна рана. След него се показа следващото „псе“ — сигурно са били двама на волана, — а подире им от автобуса се заизсипваха „псета“ също като плъхове от подпален хамбар, измъкваха се през задния авариен отвор, скачаха навън и ритаха страничните прозорци с кубинките си. Щом чуха полицейските сирени в далечината, се разбягаха, някои се понесоха с куцукане по Уордър Стрийт, Дийн Стрийт и Поланд Стрийт към притихналото тъмно Сохо.
Тери хукна на изток, далече от полицията и „Псетата на Дагънам“ и не спря чак до Британския музей, където се прислони целият потен, дробовете му пламтяха от усилието, стисна перилата на огромната, бяла колонада, заблестяла на лунната светлина също като образ от някоя изгубена цивилизация.
Докато Тери стоеше потопен в тайнството на вековете, се запита, както му предстоеше да се пита още много пъти през идващите години — как, по дяволите, се краде автобус?
Влакът трополеше на север, отвеждаше го у дома и Рей усети как се смачква. Винаги се чувстваше така, когато се прибираше. Притисна буза към прозореца, докато минаваха към кулите близнаци на „Уембли“, осветени от луната. Беше си почти у дома.
Рей винаги си мислеше, че „у дома“ е някаква мечта за Англия, за която баща му винаги се сещаше, когато денят в Хонконг беше скапан. В такъв скапан ден отваряш гардероба и откриваш, че от влагата по чистата ти риза се е появил мухъл или че тълпите из Коулун са превърнали квартала в истинска лудница, че някакъв дъртофелник със сако и сабо се клатушка по тротоара и се чеше между краката.
Рей и братята му обичаха Хонконг. Обожаваха всяка секунда, прекарана там, и плакаха, когато корабът пое към дома. За трите малки синеоки момчета имаше безброй приключения сред тайните островчета, непознатите склонове и претъпканите с народ задни улички, където можеш да се натъпчеш с дай пай донг от някоя улична сергия. А майка им, която не познаваше нищо, освен Лондон и околните местности, обожаваше пазарите, храмовете, екзотиката на всяка улица, светлините в центъра, които се виждаха от върха, въодушевлението, което създаваше всеки самолет, който профучаваше над небостъргачите, за да кацне на летище „Кай Так“, приятната гледка от ферибота и приятелското отношение на хората от Кантон.
Съвсем различно бе отношението на бащата на Рей. Той ненавиждаше престъпността, смрадта, тълпите. Не можеше да търпи чуждестранните муцуни и презрението им към англичаните в полицейска униформа. Баща му мечтаеше за Англия, за дома си. Искаше да бъде заобиколен от бели лица, зелени градини, чисти коли и спретнати деца, да не му е прекалено горещо или прекалено студено. Искаше умерения климат на родния край. Затова ги върна тук.
Домът неизменно го чакаше. По цяла нощ влаковете разнасяха мляко, вестници и последните пияни жители на безкрайните покрайнини. Човек винаги можеше да се прибере, независимо колко късно бе станало, независимо колко си пиян, можеше да се прибереш, дори да се качиш на някой от онези влакове, които спират на всяка керемида.
Рей знаеше, че някога са наричали това място Метроланд — търговски термин, име, останало от първата половина на века, когато районите северозападно от Лондон, в Мидълсекс, Хартфордшър и Бъкингамшър, са били разпродадени на простолюдието като някаква провинциална мечта. Бащата на Рей бе купил частичка от тази мечта. Останалите просто трябваше да се примирят с живота тук.
Влакът спря на мрачна гара, заобиколена от неподдържани поля, полупразен паркинг и скупчени като кутийки къщи. Рей бе единственият пътник, който слезе.
Мина по улиците покрай къщите близнаци, в които хората спяха сладко и сънуваха, спря пред портата на една от тях, която по нищо не се различаваше от останалите. Не светеше. Чудесно. Поне нямаше да се налага да се вижда с баща си.