Още преди да отвори вратата, долови мъжки глас откъм хола. Дали не беше телевизорът? Не, минаваше полунощ, така че програмата бе приключила преди часове.
— Решителността на британския народ е непобедима — дуднеше гласът. — Нито неочаквани сътресения, нито крайности, нито дълги, студени, провокиращи и изтощителни удари ще ни отклонят от пътя.
Беше плоча. Една от плочите на баща му. Запис на Уинстън Чърчил. Любимецът на баща му.
Рей влезе напрегнат в коридора. Вратата на хола бе оставена открехната. Младежът надникна и погледът му попадна на позната сцена. Баща му дремеше в любимия си фотьойл, поставен срещу телевизора, празната чаша се бе плъзнала до пантофите. Миришеше на цигари и домашна бира. Плочата продължаваше да се върти.
— Нито една страна не е положила по-големи усилия, за да не бъде въвлечена в тази война — продължаваше да нарежда Чърчил. — Въпреки това смея да заявя, че сме готови да предадем на съд онези, които я подпалиха, а сега говорят така страстно за мир. Така беше и едно време. Често ме питат — как ще спечелим тази война?
Бащата на Рей открай време слушаше тези дивотии. Още докато живееха в апартамента в Хонконг, преди да загубят Джон и всичко да се преобърне, Рей си спомняше, че през уикендите трябваше да пази тишина, докато си играе, за да може баща му да слуша речите на Чърчил с блеснали от възторг очи. След смъртта на Джон нещата тръгнаха на зле. Сега старият се наливаше с домашно приготвена бира, докато ги слушаше. Рей пое по коридора, богоподобният глас отекваше в цялата къща и младежът се запита как семейството ще успее някога да бъде щастливо.
— Спомням си, че ме попитаха същото миналия път — продължаваше Чърчил. — Питат ме често, а аз не мога да дам точен и категоричен отговор.
Рей тръгна по тесните стълби, те заскърцаха, докато пристъпваше по износения килим. Промъкна се покрай спалнята на родителите си, долови дишането на майка си, чу я как мърмори нещо насън, въпреки хапчетата, които лекарят й бе предписал, и които лапаше като бонбони; след това мина покрай стаята на Джон, недокосната от деня, в който той загина, и най-сетне стигна до помещението в края на коридора, където спяха двамата с Роби.
Вмъкна се вътре, затвори безшумно вратата и в същия момент го сграбчи страх, защото забеляза неподвижното тяло на брат си. Рей коленичи до леглото, постави длан пред устата на Роби и се усмихна облекчено, когато усети дъха му по кожата си. В следващия момент Роби неочаквано се изправи и ахна шокиран.
— Млъквай, тъпчо — изсъска Рей. — Аз съм.
Роби потри очи.
— Реших, че си призрак. Тъпчо.
— Призраци не съществуват. Вече съм ти казвал. И не ми казвай тъпчо. Заспивай.
Само че Роби се бе събудил.
— Тъпчо, тъпчо, тъпчо — изсъска той, защото не смееше да повиши глас. След това се прозя. — Защо ме събуди?
— Просто те проверявах.
Рей отстъпи в своята половина на стаята, защото помещението бе разделено също като Източен и Западен Берлин. Стените на Рей бяха украсени с много вкус с няколко внимателно подбрани снимки на „Бийтълс“ — постер на „Жълтата подводница“, флагче от турнето „Магия и тайнство“ и четири големи лъскави снимки, които бяха в обложката на „Лет ит би“, на които момчетата бяха с бради и изглеждаха много мъдри. Дори Ринго. Постерите вече бяха с подгънати краища, защото Рей бе твърде стар за подобни неща. Истинският Джон Ленън го чакаше. Кой знае къде беше.
Стените на Роби бяха облепени с всички боклуци, до които бе успял да се докопа, главно постери от разни тъпи списания, които незнайно как бе убедил майка им да му купи. Имаше банди, за които той едва ли бе чувал. Повечето снимки бяха на „Джам“. Роби мина през стаята и клекна до брат си, докато той ровеше из колекцията с плочи, за да открие кутията за обяд.
— Нали не си ми пипал плочите? — попита Рей.
— Как ли пък не, Хосе.
— Няма ли да престанеш с това? Никой вече не казва „Как ли пък не, Хосе“.
— Ти какво си правил тази вечер? — полюбопитства Роби. Рей усети чистия дъх на брат си и аромата на „Колгейт“. — Запозна ли се вече с Пол Уелър?
— Нали ти казах. Няма да ме пращат да интервюирам Пол Уелър. Тери ще ходи. — Продължи да рови плочите. — Бях в редакцията. След това ходих в един клуб с приятелите. — Рей погледна малкия си брат. — Ето ме сега тук с теб.
— На някои всичко им е наред — отбеляза Роби. Понякога говореше като някоя дъртофелница. А бе просто дете. Майка им все още му миеше лицето.