— Нали не се каниш пак да излизаш? — попита тя, сякаш синът й бе тръгнал да изкачва Еверест, а не да вземе влака, за да се върне в града. — Знаеш ли кое време е?
Тя сведе поглед към златния си „Таймекс“, но така и не успя да види стрелките без очилата за четене. Отдръпна часовника на една ръка разстояние, присви очи, но пак не се получи.
— Посред нощ е.
— Трябва да работя, мамо. — Прегърна я и притисна до себе си крехкото й тяло. Беше само кожа и кости, както тя се изразяваше. — Моля те, върви да си лягаш. Не се притеснявай за мен. Добре съм. Аз винаги съм добре.
Заслиза надолу по стълбите, а майка му продължи да се суети и да се притеснява заради късния час и всички опасности, които дебнеха по света. Чърчил също не спираше да се дере.
Рей беше на последното стъпало, когато вратата на хола се отвори със замах и баща му застана пред него.
— Ние изпълнихме дълга си — изрева Чърчил.
— Къде, по дяволите, си тръгнал? — попита старият. Беше се разфучал без причина. Както обикновено. — За теб тази къща не е нищо повече от…
— Проклет хотел — измърмори Рей. Веднага съжали за грешката си.
Баща му поаленя.
— Много ти знае устата. Да не би да си въобразяваш, че си прекалено голям и не мога да ти нашаря задника?
Майка му беше кротка и фина жена. Затова пък баща му винаги бе на крачка от насилието, още преди най-големият му син да загине. Зад воалените пердета на малката им къща баща му все още се държеше като изметта от Южен Лондон, където бе раснал. Старият плашеше Рей. Особено когато по дъха му усещаше, че е пил от домашно приготвената бира.
— Отивам на работа — отвърна Рей. — Имам интервю с Джон Ленън.
Гласът на майка му долетя от стълбите.
— Северната линия вече не върви. Казах му. Трябва да вземе или централната, или няма какво друго.
Старият я прониза с поглед. Вечното му неодобрение и презрение се забелязваха веднага, каза си Рей. Държеше се така, сякаш ненавиждаше хората, с които споделяше живота си. След това извърна отново поглед към Рей.
— Джон Ленън ли? Този откачен тип. Този педал. — Опитваше се да докара Рей до ръба, просто за удоволствие. — Онзи дългокос битник с лудата китайска кучка, а?
Рей се опита да се шмугне покрай него, но старият бе препречил пътя му. Младежът винаги усещаше слабост в присъствието на баща си. Не искаше да предизвиква кавга. Само че баща му бе винаги в настроение за скандал.
— Сега трябва да започнем отново — продължаваше Чърчил. — Предстои ни нова дълга борба, чакат ни жестоки жертви и не бива да се оставяме да бъдем отклонени.
— Наркоманът ли? — не спираше старият.
Рей избухна.
— Не се притеснявай, татко. Не можеш да научиш Джон Ленън на нищо ново за онези моменти, когато не си съвсем с ума си.
След тези думи старият стисна Рей за реверите на дънковото яке и го завъртя, за да го блъсне с всички сили в стената, ала закачи масичката, на която бе поставен телефонът и някои скъпи сувенири, дребните подаръци. Пластмасовият бик и кратунките, които леля Гърт и чичо Бърт бяха донесли от Бенидорм, издрънчаха, а старият завря лице в лицето на сина си и се разкрещя.
— Това пък какво трябва да означава? Какво означават тези приказки?
— Нищо! — ревна в отговор Рей, докато майка му стоеше по средата на стълбите, стенеше, че нервите й не издържат повече, а Роби се бе отпуснал до нея и хленчеше, а след това зарови лице в розовия й халат.
— Казвай какво означават тези приказки! — викна отново бащата на Рей.
— Означава, че всяка вечер се наливаш до безсъзнание с домашно приготвената си бира — изкрещя в отговор Рей и усети дланта на баща му да изплющява по бузата и да попада в края на устата с такава сила, че долната устна се разцепи на долните два зъба, а след това всички ревнаха, с изключение на стария, който блъсна Рей настрани и изсумтя презрително.
— Няма да се бия с теб, татко — заяви Рей и се сви в себе си, преди да се отпусне на стената. По пъстрите тапети останаха капчици кръв.
— Разбира се, че няма, мама ти стара — каза вече по-кротко старият и се върна в хола, настани се на любимия си стол и си сипа нова чаша. Плочата все още се въртеше.
— Никога не съм ви уверявал, че победата ще бъде лесна, евтина или бърза — предупреждаваше Чърчил. — Напротив, както знаете, никога не съм ви обещавал нищо, освен най-големи трудности, огромни разочарования и многобройни грешки. Въпреки това съм сигурен, че накрая всичко ще си дойде на мястото в нашия островен дом. Така ще бъде и в целия свят.