Роби продължаваше да скимти от най-горното стъпало. Беше се отдръпнал веднага щом старият посегна на брат му. Майка му притисна лицето на Рей между кокалестите си длани, завъртя го първо на едната, после на другата страна и от тези движения раната го заболя още повече, но той я увери през сълзи, че всичко, е наред.
— Ти си слабак — обади се баща му. Това беше най-неприятната обида, която можеше да измисли. — Ти си безгръбначно.
— За онези, които издържат и не отстъпят, ще има почетна корона, която историята ще им връчи задето са дали пример на цялото човечество — говореше Чърчил.
Рей се отдръпна от прегръдката на майка си и се олюля към вратата. Обичта и загрижеността на майка му го унижаваха не по-малко от насилието на баща му. Плочата бе свършила и започна да върти на празен ход.
— С теб трябваше да се случи — продължи баща му, без да помръдне от любимия си стол, без дори да го погледне, впил поглед в празната камина, която вече не използваха, защото имаха парно, а краят на плочата пукаше и съскаше. — Той струваше колкото десет като теб. С твоята дълга коса и наркотици. Да не би да си въобразяваш, че не знам? Всичко знам, моето момче. Трябваше с теб да се случи!
Досега не го бе казвал. Само че думите му не нараниха Рей толкова, колкото си мислеше, че ще го наранят. Знаеше, че баща му открай време го мисли.
— Тръгвам — съобщи Рей, без да се обръща към когото и да е.
Отвори вратата. Майка му бе все още на стълбите и опипваше нервно деколтето на розовия халат, малкият му брат надничаше през перилата като пребледнял затворник.
Докато вървеше към гарата през потъналите в сън безжизнени улици, устата му пулсираше от удара, долната устна бе сцепена и подута благодарение на стария, а Рей се питаше дали баща му щеше да е по-добър човек, ако животът му бе по-лесен, ако мечтите му се бяха сбъднали. Мислите за баща му напомниха на Рей за Джон Уинстън Ленън, роден на 9 октомври 1940 година, по време на едно от въздушните нападения на „Луфтвафе“ над Ливърпул, и за безотговорния корабен сервитьор Фреди Ленън, който скоро зарязал бебето Джон и майка му. Докато си мислеше за стария, Рей се замисли и как неговият герой Джон бе израсъл без баща. „Да знаеш само какъв късметлия си!“
Лицето го болеше, а от опит знаеше, че ще го боли още дълго. Истинските удари съвсем не са безобидна работа както във филмите. Бе направо невероятно какви поразии може да направи баща ти с един-единствен удар.
В следващия момент стомахът му се надигна към устата и Рей се облегна на стълба на уличната лампа, докато се успокои. Винаги ставаше така, когато някой му посегнеше. От насилието му прилошаваше. От насилието му се гадеше, сякаш бе пипнал нещо и се разболяваше. Рей много добре знаеше какво да очаква.
Баща му го бе научил.
Никой не разбра защо той отказваше да се подстриже. Не се и опитваха да разберат. Дори Тери. Дори Лион. Те просто не разбираха защо насилието в новата музика го ужасяваше.
Рей си казваше, че се е нагледал на всичко това у дома.
Тери вървеше на изток по огромната артерия, която свързваше увеселителната част на града с финансовата, купона с парите, а обувките му „Док Мартенс“ го отвеждаха по Ню Оксфорд Стрийт, по Хай Холбърн, по Холбърн — всичко бе затворено, нищо не работеше, освен тук-там по някой „Дънкин Донътс“ и някъде на юг — пазарът за месо, където баща му се трудеше цялата нощ.
Мислеше за нея на всяка крачка.
Трябваше да предвиди, че ще стане така. Трябваше да предвиди края още в началото. Онзи тип, който плачеше в дъжда пред апартамента на Тери, беше женен мъж, казваше се Киселия Пийт. Що за момиче би завързало връзка с женен тип, който реве в дъжда? Що за момиче би легнало с тип, който се казва Киселия Пийт?
Момиче като Мисти — помисли си Тери. Диво момиче. Щом видях изкуствените белезници, облечени с розова норка, трябваше да хукна в обратната посока. Още първия път, когато я чух да реди чути от кой знае кого умнотии за „осъзнаване на собствената си сексуалност“, трябваше да се чупя. Трябваше да се сетя и да бягам презглава, когато тя заяви, че лекарят й е казал да престане с хапчетата, преди яйчниците й да експлодират, или нещо подобно. Трябваше да измисля някакво извинение веднага щом видях „Жената евнух“.