Тери се чувстваше дребен и невзрачен до Киселия Пийт. Този мъж беше видял толкова много, знаеше толкова много, бе направил толкова много велики снимки и бе на възраст, когато кралицата сигурно вече се канеше да му изпрати поздравителна телеграма — четирийсет и една, четирийсет и две може би? — той все още се виждаше — не, чукаше, както би се изразил Киселия Пийт — с най-красивото момиче, — гадже или дори дама, както би я нарекъл Киселия Пийт, в цялата редакция. Единственото, което правеше този тип по-поносим, бе мисълта, че звездните му дни са безвъзвратно отминали.
Киселия Пийт не си падаше по новата музика, не стопляше какви са тези „агресивни настроения“ по заведения като „Уестърн Уърлд“, така че скоро започна да се застоява самотен в „Раундхаус“, сгушен в огромния си балтон без копчета, а на Мисти все по-често й възлагаха поръчки. Към края на годината единият от фотографите трябваше да е с Тери — командировката бе за турнето на Били Блицън, със задача да отразят два концерта — в Нюкасъл и Глазгоу, за двойните централни страници.
— Керуак — отбеляза тя, докато отпиваше от чая и разлистваше книгата. — Той пише само за момчета, нали? — Очите й все още бяха мокри, ала вече се усмихваше. — Обзалагам се, че всички писатели, които ти допадат, пишат все за момчета.
Тери изглеждаше като герой от някой анимационен филм, на който му изскачат въпросителни над главата.
— Какво ще рече „пише само за момчета“?
— Не се ли сещаш? Пише само за момчета. Хайде, разкажи ми де.
Той нямаше никаква представа за какво говори тя.
— Какво да ти разкажа?
Мисти се разсмя щастливо.
— За любимите си книги, глупчо.
И той й разказа. Разказа й за онези, които си спомняше.
— Спомням си, че мама ми четеше „Мечката Рупърт“ часове наред. Ами и в училище има книги, които страшно те кефят. „Островът на съкровищата“, „Робинзон Крузо“, „Отвлечен“. После идват „Да убиеш присмехулник“, „Моето семейство и други животни“, „Пътешествия с леля ми“. Много си падах по „Моето семейство и други животни“, искаше ми се да живея на Корфу… После порастваш и започваш да си правиш списък на книгите — помня Иън Флеминг от единайсетгодишен, изгълтах всички книги за Бонд. „От мириса на дим и пот в три сутринта в казиното ти се гади“. Това бе първото изречение на първата книга за агент 007.
Тя се усмихна, свали огледалните очила и кимна. Очите й бяха в нюанс на зеленото, какъвто той не бе виждал досега. Дали не беше заради сълзите?
— След това идва онзи странен период — продължи да обяснява Тери, — когато си в началото на пубертета и четеш всичко, за което разправят, че било пълен боклук: — Харолд Робинс, „Летище“, „Долината на куклите“, най-големите бестселъри — „Дзен изкуството да се поддържа мотоциклет“, и откриваш Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд, и Дж. Д. Селинджър, и „Параграф 22“, и „Лолита“, и Норман Мейлър. После пък забелязваш великите журналисти — Том Улф и Хънтър С. Томпсън, и…
Повикаха ги за полета. Тери усети разочарование. Много му бе приятно да разговаря с нея.
— Е — подхвърли тя и притисна към гърдите му бордната си карта. — Добре, че поне харесваш „Мечката Рупърт“.
— Ще я закова тази с фотоапаратите още преди да слезем от автобуса — заяви мениджърът на Били Блицън. — Как се казва? Листи? Тисти? Да знаете, момчета, ще й ковна сладкото малко задниче на скапания килим.
Цялата банда избухна в смях, освен Били. Тъкмо проверяваха озвучаването, а Мисти не бе с тях, бе останала в „Холидей Ин“, за да позвъни в Лондон. Били отпусна китарата и поведе Тери към единия край на сцената.
— Тя да не би да е с теб, мой човек? — попита певецът. — Тази Мисти гадже ли ти е?
Истински сладур. Добър човек. Бе любимият музикант на Тери. И заради всичко, което бе направил с „Лост Бойс“, и защото бе страхотен на сцената. Ала най-вече защото бе единственият, който си направи труд да зададе на Тери този простичък въпрос. Какво да отговори?
— Не, Били — отвърна и се опита да се усмихне. — Мисти не е с мен.
Били въздъхна.
— Значи няма проблем.
Въпреки че бандата слушаше касетки със записи на „Аеросмит“ и „Кис“, Били Блицън и Р45 се обличаха като за „Максес Канзас Сити“ и нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би — тънки вратовръзки, възтесни панталони, сака втора употреба и обемни прически, каквито сигурно са имали „Бърдс“ през 1966 година.