Трябваше да престане.
9.
Клубът беше различен.
— Само за членове — озъби се портиерът на Рей.
Беше от яките мъжаги, дето говорят кокни, ръцете му под късите ръкави на полиестерната риза бяха нашарени с татуировки от флота, оредялата му коса бе пригладена назад.
Приличаше малко на боксьора от тежка категория Хенри Купър, реши Рей. Не можеше да си представи подобен тип да се усмихне като Кевин Кийгън в реклама за „Брут“. Пред него бе застанала пълната противоположност на Хенри. Беше готов да ти затъкне устата в момента, в който я отвориш.
Рей се озърна през рамо към мърлявия бамбуков бар. Шумни, ухилени хора се движеха сред цигарен дим, мъжете бяха в костюми, жените — в дънки клош. Отнякъде се носеше песен на Мат Монро.
— Идвах веднъж с Пади Клеър — обясни Рей. — Пади, дето списва попстраницата на „Дейли Диспач“.
Портиерът го изгледа с досада.
— Слушай, дребен, пет пари не давам дали си идвал със скапаната принцеса Маргарет и още по-скапаната й свита. Тук е само за членове. Ясно ли ти е?
Рей кимна, но не помръдна от мястото си. Докосна притеснен китката си. Не носеше часовник. До тази вечер така и не му трябваше. Просто не виждаше какъв е смисълът да носи. За Рей часовникът бе нещо типично за света на баща му — също като вратовръзките и лъснатите обувки, или дори като речите на Уинстън Чърчил. Часовникът означаваше работа. А какво знаеше Рей за работата? Не свързваше „Пейпър“ със служебни ангажименти. Представи си как старият си сверява омегата по ударите на Биг Бен, проехтели от малкия транзистор. Само че нощта напредваше и той най-сетне разбра каква е причината хората да носят часовници. Колко ли време оставаше, преди Джон да се качи на самолета за Токио? С колко време разполагаше?
Рей отново докосна китката си и надникна през рамото на портиера. Не ходеше по такива заведения — та тук нямаше нито един под четирийсет, нито пък човек с евтин или лекьосан костюм, ала нямаше представа къде другаде може да отиде. Единственото, което знаеше, бе, че „Емпайър Рум“ никога не затваря.
Един следобед Рей се удави в алкохол тук. Първата му задача в „Пейпър“ бе да отрази пресконференция на Арт Гарфункел и тогава се бе настанил до потен мъж с изпомачкан костюм от три части. Така се запозна с Пади Клеър, автора на страницата „Готска музика“ в „Дейли Диспач“.
Той понамирисваше — странно съчетание от бира „Гинес“, пържена храна и потта на Флийт Стрийт, — но пък се държа много дружелюбно с Рей, петнайсетгодишното момче в дънково яке, риза и панталони от училищна униформа, и любезно помоли новоизлюпения репортер да му разкаже нещо за скорошните постижения на певеца.
— Кажи ми какво прави този къдрав путьо, след като Саймън и Гарфункел се разделиха? — бяха думите на Пади.
Рей си бе поел дълбоко дъх и му бе разказал. Знаеше всичко, до най-малките подробности. Беше запомнил всичко за кариерата на творец като Арт Гарфункел, без дори да полага особено старание. Разказа на Пади за двата соло албума, за двата страхотни сингъла — невероятната „Всичко, което знам“ и недотам убедителната „Виждам само теб“, — плюс някои доста интересни попадения в работата му като актьор — „Параграф 22“ и „Плътско желание“.
— Освен това е страхотен на високите тонове — продължи Рей, все по-разгорещен. — Завършил е математика и разправят, че щял да пише музиката за някакъв анимационен филм със зайци… как се казваше?
Пади Клеър се замисли.
— „Бъгс Бъни“ май? — подхвърли той.
Рей поклати глава.
— „Долу при реката“.
Пади Клеър оголи доволно жълтите си зъби.
— Длъжник съм ти, хлапе — подхвърли и изглеждаше искрено благодарен. Стискаше бележник в ръка. На първата страница бе надраскал „Арт Гарфункел“ и Рей забеляза, че нито дума от онова, което му каза, не бе сметната за достатъчно ценна, за да бъде записана. Или може би Пади имаше фотографска памет. Тогава се появи Арт Гарфункел, висок, слаб мъж с вид на книжен плъх, заобиколен от обичайната свита представители на звукозаписната компания и мениджъри, Пади Клеър вдигна на секундата надъвкания край на химикалката си и слюнката по обезформената синя пластмаса заблестя.
— Арт — започна той. — Истина ли е, че двамата с Пол се мразите?
По лицето на Арт Гарфункел се изписа болка. Хората от свитата се намръщиха недоволно.