За всички бе странно и необичайно. Холът, канапето, чаят — имаше чувството, че дори родителите му се изразяват по различен начин в нейно присъствие.
Бащата на Тери беше зяпнал с празен сънен поглед към празния екран на телевизора, стиснал забравената клечка от миникренвирша с два пръста. Бе станал преди малко и се канеше да тръгне за поредната нощна смяна на пазара за месо „Смитфийлд“. Дори да бе напълно буден, светските разговори не бяха стихията му, освен когато бе сред хора, които познаваше от години, като например продавачите и носачите на пазара. Затова пък в цяла Англия нямаше човек, който да надприказва майка му. Тя се пъхна в кухнята и не спря да бъбри с Мисти през прозорчето за сервиране, като надничаше също като моряк през люк.
— Много ми харесва роклята ти — подхвърли тя и опипа с поглед бялата рокля на Мисти чак до моторджийските ботуши. — Изключителна е. — Не спомена и дума за грубите ботуши. — Пиле ли предпочиташ с кърито, или говеждо, миличка?
Мисти едва се сдържа да не изписка от радост.
— Не мога да повярвам, че си приготвила всичко това!
Тери знаеше, че не се е престарала с кърито. Майка му просто изсипваше пликче полуфабрикат във вряща вода и го оставяше да къкри петнайсет минути. Беше наясно, че това е много далече от кърито, което гаджето му очакваше. Също така бе наясно, че Мисти е свикнала да си поръчва храна за вкъщи от истински индийски ресторанти.
Докато пиеше чая, Тери усети как сърцето му се свива и се подготви за същото унижение, което бе изпитал в началното училище, когато след един час по физическо Косматия Нортън скри панталоните му. Тъй като не успя да открие сивите къси панталонки, натъпкани зад писоара (много ти благодаря, Космати), Тери мина по безкрайния коридор до класната стая облечен в пълна униформа, но без панталонките.
— Много се извинявам, госпожице…
Останалото бе заглушено от подигравателния смях на трийсетте осемгодишни деца. И сега се чувстваше по същия начин, докато чакаше майка му да сервира кърито. Все едно че Косматия Нортън отново бе скрил панталоните му в кенефа.
А най-смешното бе, че майка му умееше да готви.
Докато Тери живееше у дома, за чая (Мисти би го нарекла вечеря) и вечерята в неделя (Мисти би я нарекла обяд) майка му винаги сервираше някакво месо и два вида зеленчук, а на празници правеше разкошно печено.
С изключение на неделите, похапваха всеки седнал на любимия си стол, дъвчеха някаква мръвка, поднесена в гнездо от картофено пюре, или свински пържоли с прогизнали варени зеленчуци, докато гледаха сериали: „Сервираха ли ви?“ или документалния „Светът воюва“, или „Фолти Тауърс“ или „Цялата ни страна“, или „Игра на поколения“. „Радвам се да ви видя, да ви видя е истинска радост!“
Само че нещо се бе случило, откакто Тери напусна дома си. Сега вече тук се приготвяха само полуфабрикати — пиле марка „Веста“ сочно, с ориз, вкусът на Индия на „Бърдс Ай“, „Искате гулаш, вземете «Смаш»“, — храна за космонавти, тъмни на цвят прахообразни ястия или кафяви парчета, които трябваше само да полееш с вряла вода или да ги кипнеш.
Когато Тери беше малък, майка му печеше хляб и вкусът му беше божествен. Приказният аромат на извадения от фурната самун направо го побъркваше. Сега вече майка му не намираше време за подобни занимания. Баща му разправяше, че вината била на движението за правата на жените и фирмите производителки на полуфабрикати.
Само че тази вечер майка му бе запретнала ръкави, поне доколкото това бе възможно в тези модерни времена, и сърцето на Тери се изпълни с обич към нея заради положените усилия, въпреки че напоследък нямаше никакъв апетит.
Преместиха се на масата в хола, обикновено запазена за неделите и Коледа; отстрани на най-хубавия им сервиз бяха поставени хартиени салфетки, прегънати на триъгълници, а до тях стърчаха чашите с коктейл от кралски скариди. Бутилката „Ламбруско“ вече бе отворена.
— Значи работиш нощни смени — обърна се Мисти към бащата на Тери. — Също като нас.
Татко му се размърда притеснен на стола, докато оглеждаше загребаната хапка коктейл, плувнал в розов сос.
— М-хм — отвърна той. — Нощни смени. Работя нощем. Точно така.