Тери избухна.
— Не и от нас! Аз не съм го правил! Мама му стара! Много мразя хората да говорят така! — Скочи на крака. Беше му писнало да слуша подобни простотии. Беше му писнало да му повтарят, че всичко е боклук работа, че от шейсетте насам нищо не се е случило. Не е бил млад преди десет години — бил е още дете. А след десет години нямаше да бъде млад — щеше да е старец. Сега бе времето му. Точно сега. Тази вечер. Тук и сега. А някакъв скапаняк се опитваше да прецака нещата.
— Писнало ми е да се кланям на дъртофелите, дето са по на трийсет! Да не би да си въобразяваш, че Джони Ротън ще доживее до четирийсет? Да не би да си въобразяваш, че Ротън ще се превърне в Дес О’Конър? Няма значение какво са правили другите — ние не сме го правили!
Питър изсумтя.
— Виж какво — защо не тафим малко джинче? — предложи той.
Тери се замисли за миг.
— Ами, добре. Да ходим да тафим малко джин.
Винаги имаше стари бутилки джин, сбутани из чекмеджетата в офисите. Във фабриката нямаше друго за крадене. Тери и Питър обиколиха тъмните стаи и провериха всички бюра, докато най-сетне откриха нещо. Бутилката беше наполовина празна. Някой нещастен чиновник сигурно гледаше да се подкрепи преди оперативките в единайсет. Питър отви капачката и отпи дълга глътка.
— Остана ли тоник? — попита Тери.
Питър поклати глава, отпи нова глътка и се намръщи отвратен.
— Мразя го тоя джин — заяви.
— Ами да — съгласи се Тери и пое бутилката. — Най-противната напитка на света.
Лион застана пред заключените врати на „Ред Кау“ и изруга тихичко, защото бе изпуснал Лени и „Райфенсталс“.
— Струва ми се, че е затворено — провикна се Руби от таксито.
Лион се взря през прашния прозорец на „Ред Кау“, макар да знаеше, че няма смисъл. Беше пропуснал изпълнението им. Защото танцува.
Знаеше, че работата е сериозна. Освен ако чистачите и онези праведници в „Кънтри Метърс“ не те видеха, на никого не му пукаше какво правиш в „Пейпър“. Кевин Уайт пет пари не даваше дали се боцкаш с Кийт Ричардс, дали пушиш трева с Питър Тош или смъркаш сулфат със Сид Вишъс. На никого не му пукаше, стига да си вършиш работата.
Само че какъвто и наркотик да беше взел, която и рок звезда да посиняваше в апартамента ти, Уайт и старите кучета искаха материала ти навреме. Сред хаоса и наркотиците в „Пейпър“ работната етика бе най-важното нещо. Рецензия без грешки, подходяща дължина, задължително предадена навреме. Единственото, което се приемаше напълно сериозно в „Пейпър“, бе музиката и крайните срокове.
— Ще се качваш ли, мой човек? — попита таксиметровият шофьор.
Хубавото е, помисли си Лион, че вече знам какво мисля за Лени и „Райфенсталс“. Не ми трябва да гледам как тъпата крава тропа с ботуши, за да разбера, че не я харесвам. Така че какво може да ме спре да напиша за събитие, което не съм гледал? Каквото и да напиша, все ще излезе истина, нали? Знам какво ще напиша още преди да започна да го пиша.
Лион се качи отново в таксито, без да откъсва поглед от съвършеното лице на Руби, почувства се щастлив отново, знаеше, че най-сетне се превръща в истински журналист.
Най-големият проблем беше пенисът на Даг Уд.
Тери го беше виждал — огромен, с изпъкнали вени, сякаш специално създаден за порнофилм. Огромната висулка се появяваше в сънищата на Тери, проникна в нервния страх, останал след „Про-плюс“.
Скоро след като се запозна с Даг, Тери се бе запознал и с огромното чудовище с главичка като гигантско личи. Славният мъж беше седнал начело на дълга маса в ресторант в Западен Берлин. Дращеше по ленената покривка с пластмасовата капачка на химикалка.
След като му представиха Тери, Даг го предизвика да се надбягват по улиците на Берлин. Тери го зяпна, неспособен да повярва дали шоуменът говори сериозно. След това разбра, че Даг е съвсем сериозен, и прие. Знаеше, че няма друг избор. И така, двамата изоставиха другите в ресторанта и хукнаха по празните среднощни улици. Тичаха с всички сили, но по средата към „Хилтън“ Даг заяви, че Тери бил готин, че нямало нужда да тичат повече, и Тери разбра, че е преминал някакъв тест.