Тери влезе в стаята за прослушване. И се почувства неловко. Скип Джоунс все още го впечатляваше, просто защото бе най-добрият.
— Няма ли да се прибираш, Скип?
Скип поклати глава и впери очи в точка над рамото на Тери. Младежът реши, че Скип няма къде да отиде тази вечер.
— Реших да поостана — почувства се длъжен да обясни той. — Денят се очертава тежък.
Тери кимна.
— Заради Елвис, нали? Сигурно Уайт ще иска нещо специално за новия брой. — Остана шокиран, когато видя колко блед и измъчен е Скип. Предположи, че и той не изглежда много свеж и весел. — Ще напишеш ли нещо за Елвис, Скип?
Скип сви рамене.
— Може и да напиша. Може да напиша нещо за ранните дни в „Сън“. За Сам Филипс и момчето в червена риза, което искало да запише песен за мама. „Хубав рок довечера“ и плановете да стане шофьор на камион. Ще включа всичко това. — Скип се усмихна към точката над рамото на Тери. — Не съм сигурен, че искам да съм част от този процес на канонизиране. Не мисля, че е правилно да става така. Не казахме дори една добра дума за Елвис, откакто постъпи в армията. Сега се каним да го превърнем в — ами не знам — в нещо като трупа на Ленин на Червения площад. В нещо такова. Нали разбираш какво се опитвам да ти кажа?
Тери кимна и извади пакет „Марлборо“. Нямаше представа какво се опитва да каже Скип. Рок звездите умираха и тогава всички започваха да ахкат. Така беше и с Брайън Джоунс, и с Джими Хендрикс, и с Джим Морисън. Открай време е било все така. Замисли се за Били Блицън, останал сам, изоставен в „Уестърн Уърлд“, и за пръв път долови нещо отвъд блясъка на рокендрола. Долови пропилените усилия и възможности.
— Благодаря ти, мой човек — подхвърли Скип, когато Тери му предложи последната си цигара. Запали я, дръпна дълбоко, а след това я закрепи внимателно върху филтъра и веднага я забрави. Тери я погледна жадно. — Рокендролът се превръща в музейна култура — продължи Скип. — Също като джаза и рисуването. Нали така? Просто съществува, а ние стоим крачка назад и му се възхищаваме. След като Майлс Дейвис и Пикасо са били на този свят и са си отишли — или Елвис и Дилън, — какво повече може да се каже?
Тери погледна обложката на албума пред Скип.
— Какво ще кажеш за това? „Телевижън“?
— Ще има само бележка — въздъхна критикът. — Чудесна бележка, великолепна бележка, но ще бъде само кратка бележка. Кой ще бъде на първа страница следващата седмица?
Тери се почеса по главата.
— Елвис? Трябва да е Елвис.
— Младият Елвис. Елвис през 1956 година. Елвис по времето, когато се издига. Уайт няма да сложи Елвис от 1977 година на първа страница. Защо да плаши хората. Ще избегне блясъка в стила на Лас Вегас. Ще скрие шкембето, отгледано на средна възраст. Ще покаже Елвис като кльощаво хлапе, когато всичко е било пред него. Ще го представи като велик, но това ще бъде поредният пирон в ковчега.
Тери се замисли.
— Какъв ковчег?
— Ковчегът, в който е нашата музика — уточни Скип. — Ковчегът на рокендрола. — Марлборото на бюрото димеше. Скип го грабна, дръпна дълбоко и прокара кокалестите си пръсти през сплъстената си коса. — Не се връзвай с рокендрола, мой човек — предупреди го. — Хората започнаха да се отнасят към тази музика като към държавна служба — служба, дето ще си я вардиш, докато си жив. А това не е за цял живот. — Той се усмихна, погледна Тери и побърза да извърне очи. — Мислех, че тази вечер ще бъдеш с Даг.
— А — вдигна рамене Тери и се опита да се засмее, въпреки че сърцето му се сви. — Нещо не се получи както трябва.
Скип кимна замислено.
— Даг е неуправляем. Слага ръка на всичко, до което успее да се докопа. Става напълно луд.
— Не е това — отвърна Тери. — Няма общо с наркотиците. — Той замълча и огледа обложката на „Марке Мун“, която все още стискаше. Е, донякъде. Мисти… абе тя тръгна с него.
Скип се замисли.
— Ясно — въздъхна. — Ясно, мой човек. Даг и Мисти. Шантава работа.
— Мислех си, че ми е приятел. — Тери се опита да се засмее, но смехът остана да клокочи някъде в гърлото му. — В Берлин…
— Той не ти е приятел, човече — прекъсна го Скип неочаквано разпалено. — Даг не ти е приятел. Няма значение колко добре си се разбирал с него, докато си писал материала. Даг е рок звезда, мой човек. И от двайсет години да го познаваш, пак няма да ти бъде приятел. Не можеш да го наречеш истински приятел. Не е като Рей и Лион. Нито дори като Били. Защото ако напишеш за него дори едно малко и напълно незначително кофти материалче, отпадаш от класацията, мой човек, и никога повече няма да бъдеш допуснат до него. Можеш да се държиш приятелски с тези типове, но си оставаш приятел с онези на твоята възраст, с които започвате заедно. С такива като Даг е много по-трудно, те са с няколко обиколки напред. Истинското приятелство е с хората на твоя възраст, защото когато всичко се промени и вече не ви свързва единствено любовта към музиката, когато започнат да изникват други въпроси, когато се заговори за егото и за лимузини, за свирки, които правят разни кльощави манекенки, част от теб винаги ще помни откъде си тръгнал, и ти, и те знаете, че на времето сте искали да си говорите единствено за музика, да се запознавате с нови момичета, а не са ви пускали да влезете в шибаното „Спийкизи“. Рано или късно трябва да решиш дали искаш да си сериозен журналист или просто отрепка, която се мотае с групите и от време на време написва по нещо.