— Трябва да се повозим някой път — подхвърли тя. — Не съм гребала от години.
Наблюдаваха двайсетината коня от казармите на кавалерията да преминават по опесъчената алея, ездачите — в парадни униформи, с блестящи нагръдници и червени наметки, на шлемовете им в бяло и златно се полюшваха бели конски опашки. Бе очевидно, че не са наряд, защото се прозяваха небрежно, триеха очи и си говореха. Беше приятен момент. Само че нещо накара Рей да го съсипе.
— Опитвам се да разбера — настоя той. — Ако си наистина нещастна, ако си толкова нещастна, колкото твърдиш, защо просто не се разведеш?
— Ти докога ще дрънкаш все едно и също? — попита го тя, без да се усмихва.
— Докато трябва — сопна се младежът. — Ще дрънкам все за това. Дори не мислех за мен и теб. Говоря ти, че трябва да спасиш себе си. Разкарай се от това място, където няма и следа от обич.
Тя замълча, все още загледана в езерото, и известно време той нямаше представа за какво се е замислила — дали за развод или за гребане. Не й беше просто ядосан. Беше ядосан и на себе си. Сега трябваше да бъде с Джон Ленън, не с омъжена жена, чийто съпруг бе прекалено богат, затова не можеше да си позволи да го изостави.
— Не е лесно — заяви най-сетне тя. — Двамата сме вързани. Не знам как да ти го обясня. — Потисна прозявката си и Рей забеляза, че е много уморена. Жената поклати глава. — Трудно е да се реша. Трудно е да приемеш всички промени. Човек се страхува от непознатото. Страхува се да остане сам.
Рей не знаеше какво да каже. Всичко, което знаеше за брака, го бе научил от родителите си. А това означаваше, че не знае нищичко. Опита се да си обясни как така баща му и майка му са се обичали на времето, защо нещата са се променили. Това никога няма да го разбера, каза си Рей, и макар да бе намразил баща си, не можеше да разбере как е възможно майка му да е била привлечена от силата на стария, от физиката и мъжкарската му натрапчивост. Май жените си падаха по тези неща.
А и как бе възможно майка му да предположи, че силата му ще избие в крясъци и насилие? Онова, което бе харесвала у него, се бе обърнало като поразяващо оръжие срещу нея и децата им. Как да предвиди човек подобно развитие? Жената до него, същата жена, която се опитваше да накара да изостави съпруга си — сигурно го е обичала едно време, и двамата са били луди един за друг, поне отначало. Хората се променяха. Чак сега го разбираше. Променяха се до неузнаваемост.
За Рей не беше трудно да разбере защо баща му се бе влюбил в майка му. Черно-белите снимки бяха доказателство за нейната нежна красота, за деликатността и уязвимостта й, предизвикали инстинкта да я закриля у мъж като баща му, който си оставаше невъобразимо старомоден — смяташе, че да си срешеш косата е проява на женственост (човек просто трябва да използва пръстите си, докато оперението му окапе).
Майка му също се бе променила през годините, а промените бяха подсилени и задълбочени от смъртта на по-големия брат на Рей. Момичешката нежност се бе превърнала в болезнена срамежливост, нервни тикове, неврози и страх от живота. Обичта й към домашния уют бе прераснала в агорафобия. На Рей му се струваше, че причините, поради които родителите му са се влюбили, са били същите, които сега караха други да се харесват. Не бе истина, че човек съсипва нещата, които обича. Много по-вероятно бе те да те съсипят. Възможно ли бе да си представи как майка му напуска баща му? Не, разбира се. Къде ще отиде?
— Ама ти не го обичаш — настоя Рей, вече ядосан, защото не можеше да направи абсолютно нищо. — Той също не те обича, нали? Не разбирам как е възможно да те обича и да ти подари… онова.
Не можеше дори да спомене подаръка за рождения й ден. Самата мисъл го отвращаваше.
— Вече ти казах, прекалено стара съм за гарсониери и сбутани едностайни апартаменти — обясни тя. — Някой ти краде млякото от хладилника. Карате се кой ще измие чиниите. От съседната стая се чува как двама се чукат. Някой е надул тъпата си музика на горния етаж. Вече съм преживяла всичко това. Преди десет години.
Рей не бе преживял нищо подобно.
— Ти на колко си години? — попита я той.
— Днес навършвам двайсет и осем. — Усмихна се многозначително. — Прекалено стара съм за теб.
Сърцето му се сви. Тази работа беше безнадеждна.
— Но си прекалено млада за онова, което ти е дошло до главата — заяви той с горчивина.