Котаракът се преметна през глава във въздуха. Приповдигнаха го едри сачми, които надупчиха кожуха му като решето. После се сви на кълбо. Вътрешностите, гърдите и задницата му горяха, опашката му жално затрепера, кръв заля едното му око.
Изстрелът на пушката, заредена с патрони за лисици, не можа да причини смъртта на този хищник. В кучешкия лай, който кръвожадно и доволно заехтя по сечището, котаракът долови джавкането на всички кучета, с които през целия си живот се бе борил. Добре познаваше и кучешките зъби, които се бяха впивали в гърлото му много пъти.
Все пак имаше още сили. Смелостта не го напускаше. Щом кучето го захапа за гърлото, котаракът се нахвърли върху него и заби теслите си на същото място.
Кучето заскимтя от болка. Котаракът не го пускаше, усещаше, че губи сили, но искаше да убие неприятеля си. Все повече стискаше шията му и приближаваше към артерията. Мускулите му отслабваха с всяка секунда, нищо не усещаше — нито виждаше, нито чуваше.
Първия удар, който му нанесе горският с тояга, той също не почувства, вторият го отблъсна от кучето, което издаваше последни предсмъртни хъркания, чак следващите удари смазаха главата му.
Такъв беше справедливият край на гордия, свиреп хищник от нашите дълбоки лесове.