Какво значение имаше дали Нойс се беше влюбила, ръководена от страст или от сметка? Нека само да бъдат заедно достатъчно време и тя щеше да го обикне истински. Той щеше да извоюва любовта й, а в края на краищата, щом съществуваше любов, не бе ли все едно как точно се беше породила тя? Сега Харлан съжали, че не бе чел някои от тези романи на Временните, които Финдж беше споменал с такова презрение.
И изведнъж в съзнанието му проблесна друга мисъл. Щом Нойс бе потърсила безсмъртие от него, Харлан, това означаваше, че дотогава тя не беше получила този дар. Следователно до този момент тя не е била любовница на никой Вечен. А това пък значеше, че отношенията й с Финдж са били само служебни — отношения на секретарка и работодател. В противен случай за какво би й притрябвал Харлан?
И все пак Финдж сигурно се бе опитвал… сигурно бе правил опити… (Харлан дори не посмя да довърши мисълта си.) Финдж би могъл лично да докаже съществуването на този предразсъдък. Беше почти невероятно при ежедневния му контакт с Нойс да не му е минавала през ума тази мисъл. В такъв случай Нойс вероятно му бе отказала.
Наложило се беше да използва Харлан и Харлан бе успял. Ето защо в завистта си Финдж се беше помъчил да си отмъсти на Техника, като го убеди, че девойката е действувала от чисто материални подбуди и че той никога не би могъл да я притежава.
Но Нойс бе отхвърлила Финдж въпреки мечтите си за безсмъртие и бе избрала Харлан. Така че очевидно не само сметка бе ръководила избора й. Известна роля бе играло и чувството.
Мислите на Харлан бяха неспокойни и объркани и всеки момент възбуждението му нарастваше.
Те трябваше да бъдат заедно, и то още сега. Преди да бъде извършена каквато и да е Промяна в Реалността. Той си припомни какво бе казал насмешливо Финдж: „Не можеш да задържиш мига дори във Вечността.“
Но така ли бе в действителност? А може би все пак беше възможно?
Харлан вече знаеше какво точно трябваше да направи. Гневните подигравки на Финдж го бяха довели до такова състояние, че той бе готов да извърши престъпление, а последният сарказъм на Финдж бе подсказал на Харлан какъв характер трябваше да има престъплението му. След това той не изгуби нито миг. Напусна стаята си едва ли не бегом, с вълнение и дори с радост, за да извърши углавно престъпление срещу Вечността.
8. Престъпление
Никой не го бе запитал къде отива. Никой не го беше спрял.
Това поне бе преимуществото в социалната изолация на Техника. Като мина през Каналите за капсулите, Харлан се насочи към вратата на Времето, седна в машината и я запали. Разбира се, имаше вероятност някому да се наложи да се възползва от същия изход със законно основание и той несъмнено щеше да се учуди, че вратата е отворена. Харлан се поколеба за миг, но запечата изхода с личния си печат. Никой нямаше да обърне внимание на една запечатана врата. Но незапечатана врата с работещи устройства можеше да предизвика сензация.
А нищо чудно и самият Финдж да се озове на това място. Трябваше да рискува.
Нойс все още стоеше, където я бе оставил. След напускането на 482-ия Харлан бе прекарал няколко мъчителни самотни часа (биочаса) във Вечността, но за Нойс той се появи едва ли не секунди след изчезването си. Дори косъмче не бе трепнало върху главата й.
— Забрави ли нещо, Ендрю? — запита тя стреснато.
Харлан жадно я изгледа, но не се реши да я докосне, за да не събуди отвращението й към себе си. Той помнеше думите на Финдж.
— Трябва да правиш каквото ти наредя, Нойс — каза той с хриплив глас.
— Но случило ли се е нещо неприятно? Та ти току-що изчезна. Просто преди миг.
— Не се безпокой — каза Харлан.
Той едва обузда желанието си да хване ръката й, да се опита ласкаво да я успокои. Вместо това й заговори със суров глас. Като че някакъв демон го тласкаше непрекъснато по грешен път. Защо се бе върнал в първия възможен момент? Така само я бе изплашил с внезапното си появяване миг след изчезването си.
Всъщност дълбоко в себе си той съзнаваше защо бе постъпил така. Пространствено-хронологичната инструкция даваше два запасни дни. Колкото по-малко използваше това време, толкова по-големи бяха шансовете за успех и толкова по-малка бе вероятността да бъде разкрит. Той бе свикнал да насочва капсулата към възможно най-отдалеченото минало. Смешно глупав риск… Харлан много лесно би могъл да сбърка в изчисленията и да влезе във Времето преди момента, в който се бе разделил с Нойс. Какво щеше да стане тогава? Едно от първите правила, които бе научил като Наблюдател, гласеше: човек, който влиза два пъти в един и същ отрязък от Времето на една и съща Реалност, рискува да срещне там самия себе си.