Разказът му смрази Магда. При други обстоятелства вероятно би й се сторил забавен. Но обстановката в крепостта през тази нощ и мрачните лица на германските офицери му придаваха достоверност. Вслушана в гласа на капитана, тя изведнъж осъзна, че нощта на първата смърт в крепостта съвпада с пробудилия я кошмарен сън за пътуване на север.
Може би бе само една случайност. Не това бе важно — трябваше да направи нещо за татко. С всяка нова невероятна подробност от ужасния разказ смъртната умора от лицето му сякаш се стопяваше. И към края на разказа съсипаният от болестта и изтощението старец се беше превърнал в професор Теодор Куза, експертът, призован да свидетелства в своята любима област. Той помисли малко преди да отговори:
— Очевидното заключение от чутото е, че нещо е било освободено от помещението в стената при отварянето му. До колкото ми е известно, няма описан случай на смърт в крепостта преди този. Но от друга страна, в тази крепост никога не се е настанявала чужда армия. Ако не бяха събитията от предишната нощ, бих отдал случаите на смърт, на някой патриотично настроен румънец. Ала няма никакво научно обяснение за изчезването на светлината, нито пък за раздвижването на обезкървени трупове. Затова може би ще трябва да потърсим обяснение отвъд границата на естественото в природата.
— Затова си тук, чифут — рече майорът.
— Най-простото решение е да си тръгнете.
— Невъзможно!
— Господа — заговори баща й. — Аз не вярвам във вампири. Във всеки случай… не вярвам вече. Нито пък в таласъми и духове. Но винаги съм вярвал, че в тази крепост има нещо особено. За мен тя открай време е била една загадка. Има уникална архитектурна структура, но не съществуват никакви записи за това кой я е построил. Поддържана е в идеално състояние, но никой не е обявил официално, че я притежава. Трябва да призная, че години наред се рових в архивите с надежда да намеря някакъв документ за притежателя й или за онзи, който се грижи за поддръжката й.
— Работим по този въпрос в момента — рече кратко майор Кемпфер.
— Вероятно имате пред вид, че сте влезли във връзка със Средиземноморската банка в Цюрих? Не си губете времето, вече съм бил там. Парите идват от сметка, разкрита през миналия век, когато е било основана банката — по-точно от лихвите по този влог. А по-рано, склонен съм да вярвам, източник на заплащането по поддръжката е била някоя друга банка, вероятно в друга страна… Но истината е, че никъде не може да бъде открита връзка с конкретна личност, която е разкрила тази сметка. Парите са вложени, тече им лихва и заплащането трябва да се извършва in perpetum2.
Майор Кемпфер блъсна с юмрук по масата.
— Проклятие! За какво си ни тогава, изкуфял старец!
— Аз съм всичко, с което разполагате, хер Майор. Но позволете ми да продължа с разказа си: преди три години ми хрумна да отправя петиция до румънското правителство — и тогавашния крал Карол — в която обявявах крепостта за национална ценност и заявявах, че бих желал да поема грижата за нея. Надявах се, че подобна национализация ще накара собственикът да излезе на бял свят. Но на петицията ми бе отказано. Крепостта е построена в затънтен край, към който няма определен интерес, а освен това не съществуваха конкретни източници, които да доказват, че крепостта е свързана с румънската история. Последно, но и най-важно — национализацията щеше да изисква отпускане на държавни средства за поддръжка. А защо да го правят, след като някой вече се бе заел с тази работа и то така добре? Нямах с какво да оборя подобни аргументи. Ето защо, господа, се отказах. Влошеното ми здраве ме принуди да се установя за постоянно в Букурещ. Не ми стана нищо друго, освен да се задоволявам с тъжната мисъл, че съм най-големият жив експерт по въпросите на крепостта. Което за останалите не значеше нищо.
Магда сведе глава. Тя бе извършила по-голямата част от работата. Знаеше почти толкова за крепостта, колкото и той. Но предпочете да замълчи. Нямаше право да противоречи на баща си, особено в присъствието на непознати.
— А какво ще кажете за това? — капитан Вьорман посочи натрупаните в ъгъла обвити в кожа книги и свитъци.
— Книги? — Куза вдигна учудено вежди.
— Наредих да се започне разрушаването на крепостта. Не след дълго това… нещо… което търсим, няма да има къде да се скрие. Камък по камък ще извадим това съоръжение на дневна светлина. Къде ще отиде тогава?
— Добър план — Куза вдигна рамене. — Стига да не освободите нещо още по-лошо.