Докато крачеше по дървения мост, Вьорман си помисли, че масивните трупи изглеждат достатъчно здрави. Той надзърна през перилата към заострените зъбери и бушуващата далеч долу вода. До дъното на клисурата имаше поне петдесетина метра. Вероятно ще е най-добре камионите първо да се разтоварят и после да пресекат моста един по един.
Масивният дървен портал на крепостта бе широко разтворен, отворени бяха и кепенците на прозорците, които гледаха към пропастта. Сякаш някой се бе заел да проветрява вътрешността на крепостта. Вьорман прекрачи прага и пое по покрития със ситен чакъл вътрешен двор. Тук бе прохладно и необичайно тихо. Едната страна на двора бе издълбана във вътрешността на скалата, нещо, което не се виждаше отвън.
Вьорман се завъртя на място. Кулата се издигаше високо над него, от всички страни го заобикаляха сиви стени. Струваше му се, че е застинал в прегръдките на огромно каменно чудовище и той не смееше да помръдне, за да не го пробуди.
И изведнъж забеляза кръстовете. Бяха стотици… може би хиляди, покриваха вътрешните стени на двора. Всички до един с еднакъв размер и форма, колкото и необичайна да бе тя. Горната част на всеки кръст бе не по-дълга от десет сантиметра, двата края на кръста бяха леко скосени, а напречната част бе толкова високо разположена, че отдалече те напомняха буквата „Т“.
За Вьорман всичко това бе не само странно, но и объркващо… нещо с тези кръстове не беше наред. Той пристъпи към най-близкия кръст и прокара ръка по гладката му повърхност. Горния и долния край бяха от лята мед, а напречната греда — от никел. Каменното легло на кръста бе изработено с невероятно майсторство.
Вьорман отново плъзна поглед наоколо. Имаше нещо друго, което го смущаваше. Тук нещо липсваше. И изведнъж се досети — птиците. По скалите не се виждаха никакви птици. Замъците в Германия бяха убежища на гълъби, които гнездяха навсякъде. А тук не се виждаше нито една птица, нито в скалите нагоре, нито по кулата и крепостната стена.
Изведнъж Вьорман долови някакъв шум зад гърба си. Извърна се рязко, поставил ръка на кобура с тежкокалибрения люгер. Румънското правителство бе доказало чистосърдечната си привързаност към идеите на Райха, но Вьорман не се съмняваше, че вътре в страната имаше и такива, които не гледаха с добро око на подобна дружба. Националната Селска Партия например, водеше граничеща с фанатизъм анти-германска политика. Макар лишена от власт, тя продължаваше да бъде активна. Нищо чудно някоя терористична група от нейни привърженици да се укрива в тези планински райони, дебнейки възможността да нанесе удар на немските части.
Шумът се повтори, този път още по-силен. Това бяха човешки стъпки, отчетливи, спокойни, без никакъв намек за прокрадване. Идваха откъм вратата в задната част на крепостта. Вьорман впери поглед в приближаващия си мъж. Беше около тридесет годишен, наметнат с ушит от овча кожа ямурлук. Мъжът не забелязваше Вьорман. В ръката си държеше хаванче с хоросан. Той приклекна до вратата с гръб към офицера и се зае да замазва дупките в стената.
— Какво правите тук? — кресна Вьорман. Имаше изричното нареждане крепостта да бъде очистена.
Изненадан, зидарят подскочи и се обърна. Гневът изчезна от лицето му още щом видя униформата на човека срещу него и осъзна, че му говорят на немски. Той промърмори нещо неразбрано — най-вероятно на румънски. С яд и неохота Вьорман си даде сметка, че ако иска да се разбере с непознатия трябва да намери някакъв преводач, или да научи малко от езика му, докато пребивава по тези места.
— Говори на немски! Какво търсиш тук?
Мъжът поклати глава, едновременно объркан и изплашен. Той вдигна ръка в знак да го почакат, после се обърна и извика нещо, което прозвуча като „Папа!“
Чу се тропот и на един от прозорците над тях се показа главата на възрастен мъж, наметнат с подобен вълнен ямурлук. Вьорман стискаше здраво дръжката на пистолета, докато двамата румънци си разменяха реплики на неразбираемия за него език. След това възрастният неочаквано се обърна към него на немски:
— Слизам веднага, господине.
Вьорман кимна, донякъде успокоен. Той отново се приближи към вградения в стената кръст и се зае да го изучава. Мед и никел… а приличаха толкова много на злато и сребро.
— Точно шестнадесет хиляди осемстотин и седем такива кръста са вградени в стените на крепостта — обясни нечий глас зад него с плътен акцент.