— Аз имам още една дъщеря, на седемнайсет. До неотдавна мислех само как да й намеря добър и богат съпруг. Нали знаете, дъщерите излизат скъпо, а една майка иска да им даде всичко. Но сега не мога да понеса мисълта и тя да ме напусне. — Адри въздъхна и откъсна погледа си от урната. — Но стига толкова съм приказвала — вие сигурно трябва да обиколите още доста места днес. Ето поканите, които получихме.
Синдер внимателно ги пое и се зарадва да сменят темата. Когато видя истинската покана отблизо, тя смени обаянието, което беше измислила за салфетките. Хартията беше по-твърда, малко по-жълтеникава, със златни релефни букви, красиво надписани от едната страна, а от другата с традиционните канджи9 от втора ера.
— Интересно — каза Синдер и отвори горната покана. Тя се засмя престорено и се помоли смехът й да не е прозвучал така мъчително, колкото беше наистина. — Ах, та това са поканите за Лин Джунг и съпругата му. Адресите ви сигурно са били разменени в системата ни. Ама че глупава работа.
— Сигурна ли сте? — Адри наклони глава. — Защото знам, че когато пристигнаха…
— Ето, вижте. — Синдер наведе плика така, че Адри да види онова, което не беше там. Онова, което Синдер й казваше да види. Онова, в което Синдер й казваше да повярва.
— Звезди, наистина е така.
Синдер подаде салфетките на Адри и видя как мащехата й ги взе в ръце, като че бяха най-скъпоценните предмети на света.
— Е, — каза тя с почти весел глас, — аз да тръгвам. Дано церемонията ви хареса.
— Благодаря ви, че отделихте време лично да донесете поканите. — Адри пусна салфетките в джоба на халата си. — Негово Императорско Величество е най-милият домакин.
— Имаме късмет с него. — Синдер излезе в коридора. Когато стисна дръжката на вратата, тя си помисли внезапно, че може би това беше последният път, в който виждаше мащехата си.
Последният път, както смееше да се надява.
Синдер се помъчи да потисне изкушението, което се надигна у нея при тази мисъл, но въпреки това тя се обърна с лице към Адри.
— Аз…
… нямам какво да кажа. Нямам какво да ти кажа.
Но и целият разум на света нямаше да стигне да я убеди в тези думи.
— Не ми се иска да си пъхам носа — поде тя и се покашля, — но преди малко споменахте киборг. Дали случайно не сте настойникът на Лин Синдер?
— Бях, за беда. — Адри поотстъпи от любезното си поведение. — Благодарна съм на звездите, че всичко вече остана назад.
Напук на благоразумността Синдер влезе обратно в апартамента и прегради вратата.
— Но момичето е отраснало тук. Никога ли не почувствахте, че би могло да стане част от семейството ви? Никога ли не помислихте за нея като за своя дъщеря?
Адри изпухтя и отново развя ветрилото.
— Вие не я познавате. Все неблагодарна, все се има за много по-умна от нас заради… притурките й. Нали ги знаете какви са киборгите. Толкова самомнителни. Беше кошмар да живеем с нея. Киборг, че и лунитянка, макар че ние не знаехме за това преди срамното зрелище на бала. — Адри стегна колана си. — Тя опетни името на семейството ни. Моля ви да не съдите за нас по нея. Аз направих всичко по силите си, за да помогна на момичето, но то е непоправимо от самото начало.
Пръстите на Синдер се свиха, тя усети познатия вкус на неподчинението. Копнееше да захвърли обаянието си, да изкрещи, да извика, да накара Адри да я види, да види нейната истинска същност, поне веднъж. Не неблагодарното, самомнително момиче, за което я имаше Адри, а сирачето, което винаги бе мечтало само за едно — да има семейство, да има дом.
Но докато си мислеше това, един по-мрачен копнеж изпълзя нагоре по гръбнака й. Синдер искаше Адри да изпита съжаление. За това как се бе отнасяла с нея като с вещ. За това как бе взела изкуствения й крак и я бе накарала да куца подобно на счупена кукла. За това как не спираше отново и отново да дразни Синдер, че не може да плаче, не може да обича, не може да бъде човек.
Преди да се опомни, Синдер протегна съзнанието си, улавяйки вълните биоелектричество, които трептяха по кожата на Адри. Преди да успее да овладее гнева, който се надигаше у нея, Синдер наблъска в дебелата глава на мащехата си всичката вина, разкаяние и срам, извивайки емоциите й така безразсъдно, че Адри ахна, препъна се назад и се удари в стената.
— Нима никога не се запитахте колко трудно ще да е било за нея? — процеди Синдер през зъби. Главоболието се задаваше, пулсираше в сухите й очи. — Нима никога не се почувствахте виновна за начина, по който се отнасяхте към момичето? Нима никога не ви мина през ума, че можехте да я заобичате, ако само бяхте отделили време да поговорите с нея, да я разберете?
9
Канджи се наричат китайските йероглифи, които се използват в съвременната японска писмена система. — Б.пр.