— Аз съм известна актриса — прошепна в отговор Крес. И не посмя да вдигне поглед към него, защото се боеше, че това ще развали магията, изтъкана от въображението й.
Не след дълго хватката на Вълка се отпусна. Врявата на тълпата зад тях заглъхна и се смени от спокойната тишина на клокочещите потоци и шепота на бамбука в градините на двореца. Крес се загледа право напред към надигащия се вход с пурпурночервените перголи10 от двете му страни. Най-горе на стълбите чакаха още двама придворни.
Вълка подаде двете щамповани покани. Крес стоеше напълно спокойно, докато скенерът светна върху малкия чип, вграден в хартията. Двамата с Вълка нямаше да могат да влязат в ролите на Лин Адри и дъщеря й, но да се смени профилът, кодиран във всеки от чиповете, беше детска игра. Портскрийнът показваше, че Вълка е господин Самхаин Бристол, парламентарен представител от Торонто, Източната канадска провинция, Обединеното кралство, а Крес беше младата му съпруга. Доколкото на Крес й беше известно, самият господин Бристол си стоеше на топло у дома, без да подозира, че разполага с тяло, отричащо политическата позиция, която той се стремеше да заяви с отсъствието си от кралската сватба. И Крес се молеше нещата да си останат така.
Тя си отдъхна, когато придворният върна поканите на Вълка без никакво колебание.
— Много се радваме, че все пак успяхте да дойдете, Бристол-дарен — каза той. — Моля ви, заповядайте в балната зала, където ще бъдете отведени до вашите места. — Когато свърши, мъжът вече се протягаше за поканите на двойката зад тях.
Вълка я поведе напред и дори и да споделяше тревогата на Крес, с нищо не се издаде.
От двете страни на главния коридор бяха наредени дворцовите стражи в красивите си червени мундири и еполетите с пискюли. Крес позна изрисувания параван върху една от стените — планини, въздигнали се над мъгливи облаци, и езеро с жерави. Погледът й инстинктивно хвръкна нагоре към един от пищните полилеи, които опасваха коридора. Макар че в него не се виждаше нищо, тя знаеше, че една от камерите на кралицата е скрита там и ги следи даже в този момент.
Крес беше сигурна, че нито кралицата, нито Сибил, нито някой друг, който можеше да я познае, се бе загрижил точно сега да гледа шпионските кадри, но при все това извърна главата си настрани и взе да се смее, като че Вълка се беше пошегувал нещо.
Той се намръщи.
— Тези полилеи са забележителни, нали? — каза му тя и придаде на гласа си колкото се може повече безгрижие.
Изражението на Вълка остана невъзмутимо и след като постоя така за миг, той отърси глава и възобнови непоколебимата си крачка към балната зала.
Озоваха се на площадка, която се спускаше надолу към внушителното стълбище, а то се отваряше към огромната и красива бална зала. Големината й напомни на Крес за обширната пустиня и както тогава, завладя я същата замаяност и благоговение. Беше доволна, че те не бяха единствените гости, които се маеха на площадката и наблюдаваха как тълпата се изливаше в залата и пълнеше редиците от плюшени кресла под тях. До началото на официалната церемония оставаше поне час и мнозина използваха времето да побъбрят и да се възхитят на околната красота.
Върху много от колоните в залата бяха изваяни позлатени дракони, а по стените беше пълно с толкова букети цветя, някои високи колкото Крес, че сякаш градините вътре бяха полудели. Прозорците стигаха от пода до тавана и покрай тях стояха половин дузина клетки за птици и излагаха на показ гълъби, присмехулници и врабчета, чиято песен с обърканата си мелодия задминаваше прекрасния оркестър.
Крес се извърна с лице към Вълка, така че ако някой ги погледнеше отстрани, двамата щяха да им се видят потънали дълбоко в разговор. Той наклони главата си към нея, за да допълни маскарада, при все че вниманието му беше съсредоточено върху близкия страж.
— Нали не мислиш, че трябва… да се смесим с гостите?
Вълка набърчи нос.
— По-добре да не го правим. — Той хвърли поглед наоколо и поднесе ръката си към нея. — Но не виждам защо да не изкажем съчувствието си на птиците в клетките.
Глава четиридесет и осма
След като минаха през усойната изба, Синдер с радост откри, че тунелът за бягство подхождаше на император. Подът беше нареден с плочки, стените бяха измазани гладко с цимент и на всеки двадесет крачки светеха мъжделиви крушки. Можеха спокойно да вървят, без да се страхуват, че Трън ще се препъне в някой издаден камък.