Набра номера на Миковски. Телефонът беше вдигнат незабавно… Твърде бързо за един старец.
— Да? — Гласът беше провлачен, неясен.
— Доктор Миковски, моля.
— Да? — повтори мъжкият глас. Това не беше гласът на учения.
— Аз съм сътрудник на другаря Миковски и трябва спешно да говоря с него. Знам, че не се чувстваше много добре, нужна ли му е медицинска помощ? Ще я изпратим незабавно, разбира се.
— Не. — Мъжът говореше твърде бързо. — Кой се обажда, моля?
Талеников започна непринудено да се смее.
— Аз съм съседът му по канцелария, Рудиков. Кажете му, че намерих книгата, която той търсеше… Не, нека му го кажа сам.
Тишина.
— Да? — Беше Миковски. Бяха му позволили да говори по телефона.
— Добре ли си? Приятели ли са тези мъже?
— Бягай, Василий! Изчезвай! Те са…
Оглушителна експлозия се чу в другия край на линията. Талеников държеше телефона в ръка, втренчен в него. Той остана така за миг, позволявайки на острите удари на болката да пропълзят по гърдите му. Обичаше двама души в Ленинград… и ги беше убил.
Не, това не беше вярно. Матарезе ги беше убил. А сега той щеше да убива, за да си отмъсти. Да убива… Да убива… и да убива.
Той влезе в една телефонна будка на Невски проспект и набра номера на хотел „Европейския“. Нямаше да има никакъв малък разговор; нямаше време за губене с някакви незначителни хора. Трябваше да премине през езерото Вайникала, в Хелзинки, да се свърже с корсиканката в Париж и да изпрати съобщение на Скофийлд. Трябваше да замине за Есен, тъй като тайната за Ворошин беше там, а животните бяха плъзнали, убивайки, за да предотвратят разкриването на тази тайна. Той ги искаше сега… Толкова силно… Тези елитни бойци на Матарезе. Всички те да измрат в неговите ръце.
— Да, да, какво има — бяха забързаните, насечени думи на предателя от Виборг.
— Измъквай се оттам веднага — изкомандва Талеников. — Карай към гара „Москва“. Ще се срещнем на завоя пред първия вход.
— Сега? Няма и два часът! Ти каза…
— Забрави какво казах, направи това, което ти казвам! Успя ли да уредиш нещо с финландците?
— Едно просто телефонно обаждане.
— Направи ли го?
— Ще го направя за минутка.
— Направи го. Бъди при „Москва“ в два и петнадесет.
Пътуването на север беше мълчаливо, нарушавано само от непрестанното хленчене на Малеткин за събитията през последните двадесет и четири часа. Той беше човек, който вършеше нещата толкова повърхностно, че дори измяната му беше гранясала, твърде плитка.
Те минаха през Виборг, край село Знева, към границата. Василий разпозна заснежения път край брега, който беше изминал по края на замръзналото езеро; скоро щяха да стигнат до отбивката от пътя, където първо беше забелязал изменника. Тогава беше призори; скоро отново щеше да се зазори. А толкова много неща се случиха, толкова много беше научено…
Той беше изтощен. Не беше спал, а имаше толкова много нужда от сън! Щеше да стигне до Хелзинки и да се наспи толкова дълго, колкото тялото и възприятията му позволяха, после да уреди нещата. За Есен.
Но имаше и нещо последно, което трябваше да уреди сега, преди да си тръгне от любимата Русия, от неговата Русия.
— След по-малко от минута ще стигнем до мястото на срещата — обяви Малеткин. — Ще те посрещне един финландец, на пътеката на брега на езерото. Всичко е уредено. Сега, другарю, аз изпълних моя край на сделката, сега е твой ред. Кой е другият информатор от Виборг?
— Нямаш нужда от името му. Трябва ти само неговият ранг. Това е единственият човек от твоя сектор, който може да ти дава заповеди, единственият ти началник. Първият в командването на Виборг.
— Какво? Той е тиранин, фанатик!
— Какво по-добро прикритие? Отбий се да го видиш лично. Ти знаеш какво да му кажеш.
— Да — съгласи се Малеткин, очите му горяха. Той намали скоростта, когато приближиха пресечката на снежния овраг. — Да, мисля, че знам какво да му кажа… Тук е пътеката.
— Ето и пистолета ти — каза Талеников, подавайки на изменника оръжието му без иглата на ударника.