Внезапно Касел се намръщи.
— Жена му — изрече адвокатът тихо.
— Какво общо има тя?
— Тя не е била от Мюнхен. Била е унгарка, от едно богато семейство от Дебрецен, така се е говорело. Никога не се научила да говори добре немски.
— Преведено означава, че е била от Петербург, и е била слаб лингвист. Какво е първото име на Верахтен?
— Анзел Верахтен — каза адвокатът, погледът му беше сега върху Талеников. — Анзел.
— Андрей. — Василий изпусна страниците. — Невероятно е как егото се опитва да надделее, нали? Запознай се с княз Андрей Ворошин.
16.
Те се разходиха из Гилден плац, сградата на кафе „Хаг“ беше искрящо бяла, емблемата на „Бош“ беше засенчена, но все още величествена под огромния часовник. Беше осем часът вечерта, небето беше мрачно, въздухът — студен. Не беше добра вечер за разходка, но Талеников и Хасел бяха прекарали почти шест часа в регистъра на собствеността, вятърът, който духаше от площада, беше освежаващ.
— Нищо не би шокирало един германец от Рур — каза адвокатът, поклащайки глава. — В края на краищата ние сме Цюрих на Севера, но това е невероятно. И аз знам само част от историята! Няма ли да премислиш и да ми разкажеш останалото.
— Може да го направя един ден.
— Това е твърде неопределено. Кажи какво имаш предвид?
— Ако съм жив. — Василий погледна към Касел. — Кажи ми всичко, което можеш за Верахтенови.
— Няма много за разказване. Жената е умряла в средата на тридесетте години, мисля. Синът и снахата са били убити при бомбардировките през войната, спомням си това. Телата не са били открити в продължение на няколко дни, погребани под развалините, също както и много други. Анзел е доживял до старини, успявайки по някакъв начин да избегне наказанията срещу военнопрестъпниците, под които е попаднал Круп. Починал е със стил, сърцето му престанало да бие докато яздел, някъде през петдесетте години.
— Кой останал?
— Валтер Верахтен, жена му и дъщеря им; тя никога не се е омъжила, но това не й попречило да се наслаждава на брачните удоволствия.
— Какво имаш предвид?
— Тя поваляла мъжете един след друг, както казват, а когато е била по-млада, никой не е можел да се мери с нея. Американците имат един термин, който би й подхождал: била е — в някои отношения все още е — мъжелапачка. — Адвокатът спря. — Странно как се обръщат нещата. Всъщност, сега Одиле управлява компаниите. Валтер и жена му наближават осемдесетте и рядко се появяват на публични места.
— Къде живеят те?
— Все още са в Щаадвалд, но не в първоначалното имение, разбира се. Както видяхме, то е било продадено на някои от следвоенните предприемачи; за това не можах да го разузная. Те сега имат малко по-отдалечена къща в провинцията.
— А какво е станало с дъщерята, тази Одиле?
— Това — отвърна Касел, хилейки се — зависи от капризите на дамата. Тя държи един огромен апартамент на „Вердерщрасе“ и през вратата й минават много бизнесмени, които се събуждат на следващата сутрин твърде изтощени, за да й се противопоставят на масата за преговори. Когато не е в града, доколкото знам, поддържа една вила в земите на родителите си.
— Звучи ми като зряла жена.
— Да, тя е малко над четиридесет и пет, но малцина могат да се мерят с нея. — Касел спря отново. Отново не довърши. — Тя, обаче, има един недостатък и доколкото ми е известно той е влудяващ. Въпреки че държи здраво юздите на предприятията на Верахтен, когато нещата не вървят добре и направените решения трябва да бъдат оттеглени бързо, тя често обявява, че й е нужно да се посъветва с баща си, отлагайки по този начин действията с няколко дни. По сърце тя е жена, но обстоятелствата я карат да носи мъжка шапка, въпреки че властта все още държи старият Валтер.
— Познаваш ли го?
— Срещали сме се, това е всичко.
— Какво мислиш за него?
— Нямам никакви особени впечатления. Винаги съм го възприемал като един твърде претенциозен автократ, без кой знае колко талант.
— Да, но заводите на Верахтен процъфтяват — каза Василий.
— Знам, знам. Винаги ми казват това, когато изразя мнението си. Моят слаб отговор е, че те биха могли да процъфтяват доста по-добре без него, но отговорът наистина е слаб. Ако Верахтен можеше да се развива по-добре, той щеше да владее Европа. За това предполагам, че това е лична неприязън от моя страна и че греша.