Старецът отпусна ръцете си, опитвайки се с мъка да се съвземе, кимайки с потреперващата си глава; свещеникът го пусна.
— Значи дойдохте най-накрая — каза той. — Непрекъснато ми разправяха, че ще дойдете. Отмъщението е Божи дело, но вие, хората, не можете да го приемете, нали? Вие отнехте Бога на хората и им дадохте толкова малко в замяна. Нямам намерение да споря с вас на този свят. Убий ме, болшевик. Изпълнявай заповедите си, но пусни този добър свещеник да си върви. Той не е от Ворошините.
— Да, но вие сте.
— Такава е орисията ми. — Гласът на Верахтен ставаше все по-твърд. — И нашата тайна. И двете успях да опазя добре, както Бог ми беше наредил да го направя.
— Единият говори за права, другият за бог! — бързо го сряза Талеников. — Лицемери! Пер ностро сирколо.
Старецът премигна с очи, без да реагира.
— Моля?
— Чухте ме! Пер ностро сирколо!
— Чувам ви, но не ви разбирам.
— Корсика! Порто Вечио! Гилом дьо Матарезе!
Верахтен погледна към свещеника.
— Да не би да полудявам, отче! За какво ми говори този?
— Той знае!
— Знае какво? — Верахтен се наведе напред. — На нашите души, на Ворошини, лежи много кръв, съгласен съм с това. Но не мога да приема това, което не знам.
— Овчарчето — каза Талеников. — С глас, по-жесток от вятъра. Трябва ли ви повече от това? Овчарчето!
— Бог е моят пастир…
— Престани, самообожествяващ се лъжец!
Свещеникът стана.
— Вие престанете, който и да сте! Този добър и почтен мъж е живял целия си живот, носейки хомота на грехове, които никога не е извършил! От дете е искал да бъде Божи син, но не му е било позволено. Вместо това той е станал човек с Бога. Да, с Бога!
— Той е от хората на Матарезе!
— Не знам какво е това, но знам какъв е той. Всяка година дарява милиони на гладуващите, на онеправданите. Всичко, което иска в замяна, е да го приемаме през неговите освещения. Това е единственото, за което някога е молил.
— Вие сте глупак! Тези фондове са фондове на Матарезе! Те купуват смърт.
— Те купуват надежда. Вие сте лъжец!
Вратата на параклиса се отвори с удар. Василий се обърна рязко. Някакъв мъж в тъмен, работен костюм стоеше в рамката на вратата с разтворени крака, с протегнати ръце, които държаха пистолет.
— Не мърдай! — Езикът беше немски.
През вратата влязоха две жени. Едната беше висока и слаба, облечена в синя кадифена пелерина, спускаща се до глезените й, около раменете беше наметната с някаква кожа, лицето й беше бяло, с остри черти, красиво. Набитата жена до нея беше ниска, облечена в платнено палто, лицето й беше подпухнало, малките й очички бяха предпазливи. Беше я видял само преди няколко часа; мъжът от охраната беше казал, че тя ще му помогне, ако Хайнрих Касел има нужда от дубликати.
— Това е мъжът — каза администраторката, която стоеше зад бюрото в регистрите на собствеността.
— Благодаря ти — отвърна Одил Верахтен. — Сега можеш да си вървиш. Шофьорът ще те отведе обратно в града.
— Благодаря ви, мадам. Много ви благодаря.
— Няма защо. Шофьорът е в коридора. Лека нощ.
— Лека нощ, мадам. — Жената си тръгна.
— Одил! — изхлипа баща й, изправяйки се с мъка на крака. — Този мъж влезе…
— Съжалявам, татко — прекъсна го дъщеря му. — Отлагането на неприятностите само ги натрупва; това е нещо, което никога не можа да разбереш. Сигурна съм, че този… мъж… ти е казал неща, които не е трябвало да чуеш.
С тези няколко думи Одил Верахтен кимна към своя придружител. Той премести оръжието си в лявата ръка и стреля. Експлозията беше оглушителна; старецът падна. Убиецът вдигна отново пистолета и стреля. Свещеникът се изви, главата му внезапно се превърна в маса от тъмна кръв.
Тишина.
— Това беше един от най-бруталните актове, които някога съм виждал — каза Талеников. Той щеше да ги убие… по някакъв начин.
— Това е доста странно твърдение от устата на Василий Василевич Талеников — изрече жената, пристъпвайки крачка напред. — Наистина ли вярваше, че този изкуфял старец, този, който искаше да бъде свещеник, можеше да бъде част от нас?
— Грешката ми беше в човека, а не в името. Ворошини е част от Матарезе.