— Гробът под хълмовете на Корсика — каза той. — Пер ностро сирколо.
— Това може да бъде твое — каза Одил, пресягайки се към него. — Колко много любовници са лежали на тези гърди и са се възхищавали на изключителната ми бенка. Ти си най-добрият, Талеников. Присъедини се към най-добрите! Позволи ми да те отведа при тях!
— Само преди малко ми каза, че нямам никакъв избор, че ти ще ми разкриеш нещо, ще ме принудиш да се обърна към теб. Какво е то?
Одил затвори деколтето на пеньоара си.
— Американецът е мъртъв. Ти си сам.
— Какво?
— Скофийлд беше убит.
— Къде?
— Във Вашингтон…
Шумът от някакъв мотор прекъсна думите й. Мракът беше пресечен от светлините на кола, която идваше по пътя зад горите отляво; после се мярна и колата. Тогава внезапно тя като че ли изчезна в черната бездна, спря зад лимузината. Още преди фаровете да бяха угасени, той видя трима мъже, които изскочиха от колата. Шофьорът ги последва. Всички бяха въоръжени. Двама носеха пушки; те бяха хищниците.
— Открили са ме — кресна Одил Верахтен. — Отговорът ти, Талеников. Наистина нямаш избор. Дай ми пистолета си. Една моя заповед може да промени живота ти. Без нея ти си мъртъв.
Шокиран, Василий погледна назад; полето продължаваше в пасбища, пасбищата продължаваха в мрак. Бягството не беше проблем — може би дори нямаше да е правилно решение. Скофийлд мъртъв? Във Вашингтон? Но той беше тръгнал за Англия; какво ли го е накарало да замине за Вашингтон? А Одил не лъжеше; той можеше да заложи живота си на това. Тя говореше истината, тъй като знаеше истината — също както и предложението беше направено наистина. Матарезе можеха да имат голяма полза от човек като Василий Талеников.
Дали това беше пътят? Единственият път?
— Отговорът ти! — Одил стоеше неподвижна, ръката й беше протегната.
— Преди да ти отговоря, кажи ми. Кога беше убит Скофийлд? Как?
— Бил е застрелян преди две седмици на едно място, наречено Рок Крий парк.
Лъжа. Пресметната лъжа. Тя е била излъгана. Дали дълбоко някъде в Матарезе нямаха някакъв вътрешен съюз? Ако това беше така, той трябваше да се свърже с този мъж. Василий сви пистолета в ръката си, подавайки го на Одил.
— Нямам къде да отида. С вас съм. Дай им заповедта.
Тя се обърна с гръб към него и им извика:
— Хей, вие, приберете оръжията си! Не стреляйте!
Самотен лъч от фенерче се стрелна към тях и Талеников видя това, което тя не можа да види, и моментално разбра онова, което тя не можа да разбере. Светлината беше насочена от един от мъжете, за да позволи на другите трима да видят; и въпреки че той също бе попаднал в светлината, лъчът не беше насочен към него. Беше насочен към нея. Той скочи вляво, към тревата. Поток от куршуми изригна от пушките в другия край на нивата.
Беше дадена друга заповед. Одил Верахтен изпищя. Тя направо беше повдигната във въздуха, тялото й залитна напред, после назад под тласъка на куршумите.
Последваха други изстрели, забивайки се в земята, вдясно от Талеников, докато той се търкаляше, бягайки от мястото, където преди това беше стояла мишената. Виковете ставаха все по-силни. Мъжете приближаваха мястото, където само преди секунди беше стоял един жив член на Съвета на Матарезе — издавайки заповед, но не беше неин ред.
Василий успя да се добере до относително безопасната гора. Той се изправи и се втурна в мрака, знаейки, че скоро ще трябва да спре и да се обърне, за да убие един мъж по пътя си обратно към лимузината. В другия мрак.
Но сега продължаваше да бяга.
Възрастният музикант седеше на последната редица в самолета, стискайки протрития калъф на цигулка между коленете си. Той разсеяно благодари на стюардесата за чашата горещ чай; мислите му го бяха погълнали.
Щеше да бъде в Париж след един час, за да се срещне с корсиканското момиче и да влезе в пряка връзка със Скофийлд. Беше наложително сега да работят в синхрон; толкова бързо се случваха различни неща. Трябваше да се присъедини към Беоулф Агейт в Англия. Две имена в списъка на Гилом дьо Матарезе отпреди седемдесет години бяха открити.
Скози. Мъртъв.
Ворошин — Верахтен. Мъртъв.
Пожертван.
Преките наследници бяха на привършване, което означаваше, че те не бяха истинските наследници на корсиканския падроне. Бяха просто посланици, носещи дарове за други, далеч по-властни, далеч по-способни да разпространяват корсиканската треска.